Читать «Маскировката» онлайн - страница 21

Очите на трансплантанта — фотоелементите — са разположени естествено навсякъде, но Тоулмън реши да изхожда от допускането, че Куентин се смята за намиращ се в една точка, а не разпръснат навсякъде из кораба. Човек по негово разбиране се намираше, където е разположена главата му.

Куентин вижда червеното петно на звездния глобус, но това не означава, че той се намира на стената, гледаща срещу това полукълбо. Трябва по някакъв начин да се провокира трансплантанта да покаже, макар и относително едни или други предмети, своите координати; това ще бъде трудно, защото в такива случаи координатите се определят на око — а зрението е най-важното звено, свързващо човека с обкръжаващата го обстановка. А Куентин притежава почти всемогъщо зрение. Той вижда всичко!

Но трябва да има начин, който да го локализира!

Би помогнала словесна асоциация. Но за това е нужно съдействие. А Куентин не е чак толкова пиян!

Може да се разбере, какво именно вижда Куентин, но с това все едно няма нищо да определиш; мозъкът му едва ли съседствува с някое от очите му. Трансплантантът има неуловимо, вътрешно усещане за пространство — съзнанието, че той е сляп, глух и ням, ако навсякъде не са пръснати дистанционни датчици. А как да измъкне от Куентин нужното му? Та той не отговаря на преките въпроси!

Няма да успее, помисли с безсилен гняв Тоулмън. Но гневът се разрастваше, нагорещи го така, че стичащата се пот предизвика появата на тъпа и мъчителна ненавист към Куентин. Той е виновен за всичко — и за това, че се намира в този отвратителен скафандър, и за този огромен смъртоносен кораб… Една машина е виновна…

Изведнъж се досети за начина.

Всичко зависи, доколко е пиян Куентин. хвърли въпросителен поглед на Ферн, а той вместо отговор завъртя диска и кимна.

— Проклети да сте — произнесе шепнешком Куентин.

— Глупости — отвърна Тоулмън. — Ти сам ни подсказа, че е изчезнал инстинкта ти за самосъхранение.

— Аз… не…

— Истина е, нали?

— Не — отвърна гръмко Тоулмън.

— Ти забравяш, Куентин, че аз съм психолог. Отдавна трябваше да обхвана всестранно твоята проблема. Тя беше като отворена книга още преди да те видя. И да прочета там за Линда…

— Замълчи за Линда!

За миг на Тоулмън се яви повдигащо се видение — пиян и измъчен мозък, скрит някъде в стената; въобще един сюрреалистичен кошмар.

— Ясно — каза той, — ти не искаш да мислиш за нея.

— Замълчи!

— Ти и за себе си не искаш да мислиш, нали?

— Уен, какво се опитваш да постигнеш? Искаш да ме ядосаш ли?

— Не — отвърна Тоулмън, — тази история така ми втръсна, че душата ми се обръща. Правиш се, че все още си Бърт Куентин, че си човек, че с теб може и трябва да се договаря на равни начала.

— Ние няма да се договорим…

— Не говоря за това и ти го разбираш. Аз едва сега разбрах, какво представляваш.

Думите увиснаха в мътния въздух. На Тоулмън му се стори, че чува тежкото дишане на Куентин, макар да съзнаваше, че това е просто илюзия.

— Уен, моля те, замълчи — каза Куентин.

— А кой моли?

— Аз!

— А кой си ти?

Корабът изведнъж спря. Тоулмън едва не изгуби равновесие. Спаси го въжето, с което се бе завързал за колоната. Той се разсмя.