Читать «Съпругите на Шекенщайн» онлайн - страница 2

Именно Шекли беше този, който според Алфред Бестър имаше най-голямо влияние върху младите писатели на моето поколение. Ако наистина Азимов и Хайнлайн бяха онези, които формираха начина на писане, създал по-късно Пол Андерсън и Франк Херберт, тогава абсолютно сигурно е, че Алфи и Шек бяха хората, които блестяха като слънца за мен, Зелазни и Силвърбърг. И докато Роджър и Боб може и да не са срещнали трудности да признаят дължимото на Алфи, аз мисля, че им е било нужно доста дълго време, за да осъзнаят колко важно е било влиянието на Шекли за оформянето на единомислие в техния литературен светоглед. Той пишеше толкова просто и сбито, толкова умно и разнообразно, че за по-неталантливите това бе като театрално представление. И заради това червеите го мразеха. Той беше Фред Астер: той танцуваше толкова добре, че всичко изглеждаше просто и лесно за подражание. Докато някой опита, и падне на задника си. А след това го намразваше още повече. Защото в простите думи, които той използваше, имаше дълбочина и сложност. Докато другите правеха катодни лампи, той вече работеше с микрочипове.

Днешните читатели може и да не знаят нищо от това. Както винаги съм казвал за самодоволните, арогантните, културно неграмотните джуджета от генерацията на MTV, носталгията е нещо без значение. Дори и така, тя си има дълбини, които трябва да бъдат познати.

Радвам се обаче, че не ми се налага да бъда досадникът, който ще им го каже.

Защото, макар да съм щастлив да призная всичко това от а) до д), бих предпочел да говоря за жените, за които Шекли е бил женен. И ако ме попитате, защо отбягвам тази възможност да възхваля един от най-добрите си приятели, великолепен писател и човек, който едва показва носа си сред хората, а предпочитам в този твърде скъп том да разказвам за неизвестни за читателите личности, аз ще ви отговоря така: защото съм възпитан отвратително; защото не желая да се смесвам с тълкувателите, заобиколили изранените колене на Шекли, и защото той заслужава и това. Винаги трябва да търсим равновесието във Вселената.

Запознах се с Шекли през 1953 година. Още учех в гимназията. Когато бях на тринадесет години, избягах от къщи, но се връщах и си тръгвах от Охайо, докато баща ми почина през 1949 година. После живеех в Кливланд с майка си до завършване на гимназия, което, доколкото си спомням, ми отне дълго време. Но доста скитах из страната. И посещавах Ню Йорк. И обожавах Шекли, защото той беше изгряваща звезда по онова време и неговите разкази бяха толкова странни, че аз разбрах, че ще бъдем приятели, макар още да бях дете, а той сбръчкан Матусалем на цели двадесет и пет години. И така, аз успях да изнамеря телефонния номер на Шекли, мисля от „Ейджей“, и му се обадих, а той измърмори любезно, както продължава да прави и досега, казвайки нещо незаангажиращо, като „мини някой следобед, детко“. И аз бях при него след час.

Той живееше, съвсем сигурен съм в това (макар че не ми се харчат пари сега да му се обаждам, за да потвърди този факт, пък и кой се интересува от факти, когато става дума за нещо много по-важно), на авеню „Уест енд“, близо да 103-та улица.