Читать «Момъкът от морето» онлайн - страница 5

Докато тя разпалвала старата газена горелка и поставяла водата, решила, че ще направи чая съвсем слаб. Не защото й се свидело, а кой знае може би той изобщо не понася чай. Сигурно ще го обича сладък. „Трябваше все пак да взема малко захар. Но си помислих: защо да я мъкна. А на мама казах: «На мене не ми е добре от нея, запази я ти за теб.» Кой би могъл отнапред да предвиди? Изобщо…“

Сърдита, Хана изтърсила мокрия си комбинезон и бански костюм и ги метнала върху облегалото на един стол да съхнат. Момъкът през всичкото време седял прилежно на стола, но следвал с очи Хана навред.

Хана тракала сърдито чашите, които нареждала на масата. „Не съм дошла тук заради него. Какво си мисли той? Исках да остана за малко сама със себе си, а ето че още първата вечер си доведох от морето този младеж. И защо ли ми трябваше да се къпя. Струва ми се, че не ще се отърва лесно от него.“

Тя влязла в съседната стая, но оставила вратата отворена, за да се вижда. Когато се навела над куфара си и почнала да рови вътре, за да си извади някои неща, внезапно станало по-тъмно. Младежът, последвал я безшумно, стоял на вратата.

— Защо не си седите на стола? — смъмрила го Хана. — Аз няма да избягам. Ще донеса само сандвичите. Мама ми ги приготви за из пътя. Сигурно е сложила порцията салам за цяла седмица. Аз мога да се преструвам, както си искам, тя всеки път ме надхитря. Но на мене не ми се ядеше по пътя. Беше много горещо. И досега. Яжте вие.

След като запарила чая и наляла чашите, тя седнала срещу него. Взела своята чаша и почнала да духа отгоре й, за да охлади чая. Момчето не я изпускало из очи и във всичко й подражавало, защото сигурно си мислело, че така е правилно.

„Той има хубави ръце — забелязала Хана. — Смешно, с тях ме е държал за крака. Като че ли това е в реда на нещата. Може пък при тях така да е редно, всеки случай нищо лошо не си е помислил.

Сега бих взела един аспирин. Но той ще се разтревожи или също ще поиска таблетка. Сигурно никога в живота си не е имал главоболие.

Бих могла да изпуша и една цигара сега. Но какво ще си помисли той за мене? Освен това имам още двадесет и един къса. Не, чакай — пет дадох на рибаря, три изпуших аз по пътя, но все едно, утре ще направя срещу тях някаква замяна за него. Това е по-важно.“

— Тъй или инак трябва да изчакаме бурята — сепнала се тя. — Разкажете ми през това време нещо за себе си. Откъде сте? Искам да кажа, как се живее при вас?

Младежът я гледал съсредоточено, за да разбере въпросите й.

— Или ако щете, как се казвате? — запитала Хана. — Трябва да имате някакво име.

Младежът поклатил глава.

— Без име не може. Може би просто не искате да ми го кажете? А как да ви наричам тогава? Или трябва да гадая как ви е името.

Да, наистина, как би могла да го нарича — размишлявала тя й го оглеждала изпитателно. Всички имена й се виждали не съвсем подходящи, най-сетне й хрумнало едно и преди още да го изрече, момчето закимало радостно.