Читать «Да пропуснеш Коледа» онлайн - страница 11

— Какво няма?

— Не вярвам да не сте ме чули.

— А мога ли да попитам защо?

— Определено не.

Оби загуби дар-слово. Смутолеви нещо неразбираемо и затвори. За миг Нора се почувства горда от себе си. Но това не трая дълго, защото си представи въпросите, които щяха да последват. От сестра й, от съпругата на свещеника, от приятелките в комитета за борба с неграмотността, от леля й в старческия дом — всички те щяха в някакъв момент да попитат къде са се затрили коледните картички от тяхното семейство.

Да не са се загубили по пощата? Да не би да не им е останало време?

Не. Тя щеше да им каже истината. За нас тази година Коледа не се предвижда, Блеър замина и ние отиваме на пътешествие. А ако ви е толкова мъчно за картичките, догодина ще ви пратя две.

Мобилизирала цялата си енергия с помощта на чаша димящо кафе, Нора реши да не отбягва въпроса кои хора от списъка й всъщност изобщо ще обърнат внимание. Всяка година тя получаваше по няколко дузини картички, чийто брой намаляваше с времето, трябваше да признае, но не водеше сметка кой си прави труда и кой не. В суетнята около Коледа кой всъщност имаше време да се тревожи за картички, дето не са пристигнали?

А това я насочи към още едно от съпътстващите празника оплаквания от страна на Лутър — резервните бройки. Нора винаги купуваше повече от необходимото, тъй че да може веднага да откликне, ако получи неочаквана картичка. Всяка година пристигаха две-три от напълно непознати хора и няколко от познати, които за пръв път се бяха сетили, и в срок от двайсет и четири часа тя отвръщаше с поздравления от името на семейство Кранк, добавила на ръка пожелание за весело прекарване и много здраве.

Естествено, че беше глупаво.

Нора реши, че ритуалът с коледните картички няма да й липсва. Нямаше да й липсва досадното изписване на благопожеланията, адресирането на стоте плика, залепянето на марките, пускането в пощата, безпокойството кого ли е пропуснала. Нямаше да й липсват и трупащите се в пощенската кутия картички, припряното разкъсване на пликовете, за да прочете поздравленията от хора, не по-малко заети от самата нея.

Отърсила се от бремето на писмените поздравления, Нора се обади на Лутър, за да получи и неговата подкрепа. Той си беше на бюрото, както обикновено в петъка след Деня на благодарността. Това се и очакваше от тежката артилерия в „Уайли и Бек“. Нора предаде разговора си с Оби.

— Плазмодий — изсумтя Лутър. — А за теб моите поздравления — добави той, когато тя стигна до края.

— Отрязах го като едното нищо — повтори Нора.

— Само си представи ония слънчеви плажове, скъпа. Просто нас чакат.

— Какво яде днес?

— Нищо. Още съм на триста калории.

— Аз също.

Когато затвори, Лутър продължи започнатото. В момента не съпоставяше числа, нито пък разчепкваше данъчните разпоредби както обикновено, а съчиняваше писмо до колегите си. Своето първо коледно писмо. В него той внимателно и изкусно обясняваше защо няма да участва в празничните приготовления и в замяна изказваше надеждата, че всички просто ще го оставят на мира. Няма да купува подаръци, но няма и да очаква. Все пак благодари на всички. Няма да присъства на официалната коледна вечеря, организирана от фирмата, нито пък на пиянската вакханалия, която наричаха служебно парти. Не иска коняка и шунката, които определени клиенти раздаваха на големите клечки всяка година. Не, не е сърдит никому, нито ще подвиква „Лицемер“ на всеки, който все пак го поздрави с „Весела Коледа“.