Читать «Учителката по музика» онлайн - страница 2

Той не искаше да напусне Джесика, но колко дълго още ще може да се справя с ревливите деца, свъсените погледи, задимената и хаотична къща? Той се противопоставяше не на разногласията, а на заплахата срещу най-здравата и скъпоценна част от самочувствието си. Продължителното страдание при тези обстоятелства му се струваше неприлично. Но какво можеше да направи? Джесика, изглежда, се нуждаеше от промяна, активност, нови начинания и може би като признак на неговата ограниченост в желанието си да измисли начин за продължаване на брака им, единственото нещо, което му хрумна, бе да заведе Джесика на вечеря в онзи ресторант, където преди десет години често ходеха като влюбени. Но той знаеше, че дори това няма да бъде просто. На пряката покана тя щеше да отвърне с пряк, обиден отказ. Трябваше да я изненада и обезоръжи.

Беше ранна есен. Дните — ясни. Пожълтелите листа падаха навсякъде. Той ги виждаше как се ронят през прозорците на къщата и през стъклената входна врата. Ситън почака два-три дни. Издебна един необикновено хубав ден и се обади на Джесика сутринта от службата. Той знаеше, че този ден в къщата има чистачка. Милисънт и Филис бяха на училище, а Джослин сигурно спеше. Така че Джесика нямаше да има много работа. Тя дори може би бездействаше, отдадена на мислите си. Той позвъни и й каза, без да я кани, да слезе в града и да вечеря с него. Тя се поколеба. Спомена, че щяло да й бъде трудно да намери кой да наглежда децата. Накрая се предаде. Когато Джесика се съгласи, той дори долови в гласа й следа от онази деликатна нежност, която обожаваше.

От година не бяха вечеряли заедно навън и сега, като излезе от службата и се отклони по пътя за гарата, той съзнаваше колко тежи на техните отношения огромната, умъртвяваща сила на навика. Мислеше си за многото обръчи, с които е заобиколен животът му, и колко лесно беше да ги прекрачи. Ресторантът, в който трябваше да я чака, бе скромен, но изискан — излъскан, колосан, с дъх на пресен хляб и сосове. Когато влезе в него тази вечер, всичко беше в пълна бойна готовност. Момичето на гардероба го позна и той си спомни пъргавината, с която слизаше по стълбите в бара като по-млад. Как чудно миришеше всичко! Барманът току-що бе заел мястото си, свежо обръснат и в бяло сако. Всичко бе радушно и тържествено. Всичко блестеше и светлината, която падаше на раменете му, бе падала така и преди десет години. Когато оберкелнерът спря да каже добър вечер, Ситън поръча бутилка вино — тяхното вино, добре изстудено. Вратата, извеждаща към нощта, бе същата врата, която той наблюдаваше някога, за да види кога Джесика ще се появи със сняг в косата си, да я види да влиза с нова рокля и нови обувки, да я види как идва с добри новини, с грижите си и извиненията, че е закъсняла. Спомни си как тя поглеждаше към бара, за да провери дали той е там, как спираше да поговори с момичето на гардероба и после леко прекосяваше заведението, за да сложи ръката си в неговата и непринудено и елегантно да сподели радостта му през останалата част от вечерта.