Читать «Провинциален съпруг» онлайн - страница 7

— Вие сте нова — каза Франсис.

— Да. Мисис Хенлейн е болна. Аз съм Ан Мърчисън.

— Сигурно децата са били непослушни?

— О, не, не. — Тя се обърна и тъжно му се усмихна в дрезгавата светлина на арматурното табло. Русата й коса се заплете в яката на жакета и тя тръсна глава да я освободи.

— Но вие сте плакали.

— Да.

— Надявам се, че нищо лошо не се е случило у нас?

— Не, не, това няма нищо общо с вашия дом. — Гласът й беше студен. — Не е тайна. Всеки в селото знае. Баща ми е алкохолик; току-що ми се обади от някаква кръчма и започна да се кара. Той мисли, че съм ненормална. Телефонира малко преди завръщането на мисис Уийд.

— Съжалявам.

— О, господи!

Тя изхлипа и се разплака. Обърна се към Франсис, той я прегърна и я остави да плаче на рамото му. Момичето потрепера в ръцете му и това подсили усещането му, че плътта и костите й са изящни. Той почти не чувстваше дрехите и когато треперенето й почна да намалява, това му се стори като пристъп на любов, Франсис загуби самообладание и грубо я притегли към себе си. Тя се отдръпна и каза:

— Аз живея на Белвю Авеню. Тръгнете по Лансинг Стрийт към железопътния мост.

— Добре — каза той и подкара колата.

— На светофара завийте наляво… Сега тук завийте надясно и карайте право към железопътната линия.

Пътят изведе Франсис вън от неговия квартал — през линията и към реката — до една улица, където живееха бедните в къщи, чиито островърхи фронтони, украсени с дърворезба, създаваха най-чисто усещане за гордост и романтика, макар че самите къщи бяха толкова малки, че едва ли предлагаха интимност и комфорт. Улицата беше тъмна и той се развълнува от нежността и красотата на обезпокоеното момиче, а когато влизаше в улицата, тя му заприлича на най-дълбоката част от някакъв потиснат спомен. В далечината видя осветена веранда. Тя беше единствената и момичето каза, че живее в къщата със светлината. Когато спря колата, Франсис можа да види през огряната веранда полуосветено антре със старомодна закачалка за дрехи.

— Ето че пристигнахме — каза той, съзнавайки, че един млад човек би измислил нещо по-различно.

Тя не помръдна ръцете си, скръстени върху книгите, обърна се и го погледна. В очите й блестяха сълзи на сласт. Решително — не тъжно — той отвори вратата от своята страна и заобиколи колата, за да отвори нейната. Взе свободната й ръка и задържа пръсти в нейните. Те заедно изкачиха двете бетонни стъпала и тръгнаха по тясна пътека през предната градина сред далии, невен и рози — цветя, издържали на леките слани, все още цъфтящи и напоили нощния въздух с горчиво-сладникав мирис. На стълбата тя освободи ръката си, обърна се и леко го целуна. После прекоси верандата и затвори вратата. Светлината на верандата угасна, угасна и тази в хола. Миг след това светлината се появи горе, отстрани на къщата, и огря едно дърво с все още неокапали листа. За няколко минути тя се съблече, легна в леглото и всичко потъна в мрак.