Читать «Провинциален съпруг» онлайн - страница 14
Джон Чийвър
— Оскърбих я, Джулия, съвсем нарочно. Никога не съм харесвал приемите й. Радвам се, че ни е зачеркнала.
— Хелън?
— Какво общо има Хелън с това?
— Нали мисис Райтсън решава кой да ходи на баловете.
— Искаш да кажеш, че може да забрани на Хелън да посещава танците?
— Да.
— Не бях помислил за това.
— О, знам, че не си помислил! — извика Джулия и заби ножа до дръжката в тази пролука на бронята му. — Вбесявам се, като гледам как твоята безразсъдност разбива щастието ни.
— Не разбивам ничие щастие.
— Мисис Райтсън командва Шейди Хил, командва го цели четирийсет години. Не виждам какво те кара да мислиш, че в общество като това можеш да се отдадеш на всеки свой импулс и да бъдеш груб, вулгарен и нападателен.
— Аз имам изрядни маниери — каза Франсис, като се мъчеше да придаде шеговит характер на вечерта.
— По дяволите, Франсис Уийд! — изкрещя тя и една слюнка се лепна на лицето му. — Аз съм се борила за общественото положение, на което се радваме, и няма да остана равнодушна, когато ти си намислил да го разрушиш. А трябваше да знаеш, че не можеш да живееш като мечка в пещера.
— Желая свободно да изразявам своите симпатии и антипатии.
— Можеш да скриеш антипатиите си. Не е нужно да посрещаш всичко с главата напред като дете. Освен ако си решил да бъдеш обществено прокажен. Нима е случайно, че ни канят навсякъде? Нима е случайно, че Хелън има толкова приятели? Или искаш да прекарваш съботните вечери в кината? Искаш да прекарваш неделите в събиране на увехнали листа? Иска ти се по време на баловете дъщеря ти да стои на прозореца и да слуша музиката от клуба? Иска ти се…
Франсис направи нещо, което не изглеждаше дотам необяснимо, тъй като думите й сякаш издигаха между тях стена — дотолкова непроницаема, че той се задушаваше. Удари я силно по лицето. Тя политна и миг след това, изглежда, се успокои. Качи се по стълбата и влезе в стаята си. Не тръшна вратата. Когато малко по-късно Франсис я последва, намери я да събира багажа си в един куфар.
— Съжалявам, Джулия.
— Няма значение — каза тя. Вече плачеше.
— Къде си тръгнала?
— Не знам. Току-що видях разписанието. В единайсет часа и шестнайсет минути има влак за Ню Йорк. Ще взема него.
— Ти не можеш да си отидеш, Джулия.
— Не мога и да остана. Знам това.
— Извинявам се за мисис Райтсън. Аз…
— Мисис Райтсън не е главното. Бедата не е там.
— Къде е бедата?
— Ти не ме обичаш.
— Обичам те, Джулия.
— Не, не ме обичаш.
— Джулия, обичам те и искам да бъдем както преди — нежни, сластни и диви, но сега около нас има толкова много хора.
— Ти ме мразиш.
— Не те мразя, Джулия.
— Нямаш представа колко много ме мразиш. Мисля, че е подсъзнателно. Ти не съзнаваш жестокостите, които си извършил.
— Какви жестокости, Джулия?
— Жестокостите, в които те въвлича твоето подсъзнание, за да изразиш омразата си към мен.
— Какви, Джулия?
— Аз никога не съм се оплаквала.
— Кажи ми.
— Дрехите ти.
— Какво искаш да кажеш?
— Имам предвид дрехите, които разхвърляш, като проява на подсъзнателната ти омраза към мен.
— Не разбирам.