Читать «Провинциален съпруг» онлайн - страница 14

— Оскърбих я, Джулия, съвсем нарочно. Никога не съм харесвал приемите й. Радвам се, че ни е зачеркнала.

— Хелън?

— Какво общо има Хелън с това?

— Нали мисис Райтсън решава кой да ходи на баловете.

— Искаш да кажеш, че може да забрани на Хелън да посещава танците?

— Да.

— Не бях помислил за това.

— О, знам, че не си помислил! — извика Джулия и заби ножа до дръжката в тази пролука на бронята му. — Вбесявам се, като гледам как твоята безразсъдност разбива щастието ни.

— Не разбивам ничие щастие.

— Мисис Райтсън командва Шейди Хил, командва го цели четирийсет години. Не виждам какво те кара да мислиш, че в общество като това можеш да се отдадеш на всеки свой импулс и да бъдеш груб, вулгарен и нападателен.

— Аз имам изрядни маниери — каза Франсис, като се мъчеше да придаде шеговит характер на вечерта.

— По дяволите, Франсис Уийд! — изкрещя тя и една слюнка се лепна на лицето му. — Аз съм се борила за общественото положение, на което се радваме, и няма да остана равнодушна, когато ти си намислил да го разрушиш. А трябваше да знаеш, че не можеш да живееш като мечка в пещера.

— Желая свободно да изразявам своите симпатии и антипатии.

— Можеш да скриеш антипатиите си. Не е нужно да посрещаш всичко с главата напред като дете. Освен ако си решил да бъдеш обществено прокажен. Нима е случайно, че ни канят навсякъде? Нима е случайно, че Хелън има толкова приятели? Или искаш да прекарваш съботните вечери в кината? Искаш да прекарваш неделите в събиране на увехнали листа? Иска ти се по време на баловете дъщеря ти да стои на прозореца и да слуша музиката от клуба? Иска ти се…

Франсис направи нещо, което не изглеждаше дотам необяснимо, тъй като думите й сякаш издигаха между тях стена — дотолкова непроницаема, че той се задушаваше. Удари я силно по лицето. Тя политна и миг след това, изглежда, се успокои. Качи се по стълбата и влезе в стаята си. Не тръшна вратата. Когато малко по-късно Франсис я последва, намери я да събира багажа си в един куфар.

— Съжалявам, Джулия.

— Няма значение — каза тя. Вече плачеше.

— Къде си тръгнала?

— Не знам. Току-що видях разписанието. В единайсет часа и шестнайсет минути има влак за Ню Йорк. Ще взема него.

— Ти не можеш да си отидеш, Джулия.

— Не мога и да остана. Знам това.

— Извинявам се за мисис Райтсън. Аз…

— Мисис Райтсън не е главното. Бедата не е там.

— Къде е бедата?

— Ти не ме обичаш.

— Обичам те, Джулия.

— Не, не ме обичаш.

— Джулия, обичам те и искам да бъдем както преди — нежни, сластни и диви, но сега около нас има толкова много хора.

— Ти ме мразиш.

— Не те мразя, Джулия.

— Нямаш представа колко много ме мразиш. Мисля, че е подсъзнателно. Ти не съзнаваш жестокостите, които си извършил.

— Какви жестокости, Джулия?

— Жестокостите, в които те въвлича твоето подсъзнание, за да изразиш омразата си към мен.

— Какви, Джулия?

— Аз никога не съм се оплаквала.

— Кажи ми.

— Дрехите ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид дрехите, които разхвърляш, като проява на подсъзнателната ти омраза към мен.

— Не разбирам.