Читать «Ангелът на моста» онлайн - страница 7

Всички симптоми ме връхлетяха отново и този път те бяха по-мъчителни от всякога. Въздухът излетя от гърдите ми, сякаш бях получил удар. До такава степен загубих равновесие, че колата се носеше на зигзаг от платно в платно. Успях да я изтегля встрани и дръпнах ръчната спирачка. Обхвана ме неизказано отчаяние. Да бях нещастно влюбен, изтерзан от болест, пиян като свиня, пак щях да бъда в по-прилично състояние. И аз си спомних лицето на брат ми в асансьора, прежълтяло и лъснало от пот, майка си в червена рокличка, грациозно протегнала крак напред, когато политаше в обятията на своя партньор. Струваше ми се, че и тримата сме герои на една жалка, унизителна трагедия, понесли неимоверен товар и заради нещастието си откъснати от човечеството. Животът ми отмина и вече никога не ще се върне; всичко отмина — и крилатата смелост, и силните страсти, и инстинктивната способност да откривам пътя си. Всичко безвъзвратно отмина. Ще свърша в психиатричното отделение на провинциална болница, крещейки, че мостовете — всички мостове на света — ще се сгромолясат.

В този миг едно младо момиче отвори вратата на колата и седна вътре. „Мислех си, че никой няма да ме вземе на моста“, каза тя. Носеше мукавен куфар и — ще повярвате ли? — малка арфа в напукан брезентов калъф. Правата й светлокестенява, грижливо вчесана коса светлееше с руси отблясъци и падаше като наметало на раменете й. Лицето й беше кръгло и весело.

— На автостоп ли пътувате?

— Да.

— Но не е ли опасно за момиче на вашата възраст?

— Никак.

— Много ли пътувате?

— Непрекъснато. Пея по малко и свиря в кафенетата.

— Какво пеете?

— О, най-вече народна музика. И някои стари неща — Пърсел и Дауленд. Но най-вече народна музика… „Дадох на любимия си череша без кокичка — запя тя със сигурен и приятен глас. — Дадох на любимия си пиленце без кости. (Разказах на любимия си приказка без край.) Дадох на любимия си детенце без плач.“

Тя ме преведе с песен по моста. Сега неговата конструкция ми се стори изумително разумна, солидна и дори красива. Проектиран бе от интелигентни инженери, които са мислили само за това как да облекчат моите пътувания. Водата на река Хъдзън под нас беше бистра и спокойна. И всичко отново се върна — крилатата ведра смелост, избликът на силни страсти и възторжената ясност на духа. Песента й свърши при кабината за заплащане на източния бряг. Тя ми благодари, сбогува се и слезе от колата. Предложих да я закарам до мястото, където отива, но тя поклати глава и си тръгна. Продължих към града в този удивителен и чудесен свят, родил се отново от развалините. Прибрах се в къщи и мислех да се обадя на брат си, да му кажа за случилото се и за възможността да съществува и ангел на асансьорите. Възпря ме арфата — тази малка подробност, която заплашваше да ме направи смешен или луд. Не позвъних.

Иска ми се да добавя и това, че отсега нататък твърдо вярвам, че милостивата съдба винаги ще ми се притече на помощ, когато съм в беда, но не ми се ще да изкушавам щастието си и затова стоя далеч от моста Джордж Вашингтон, макар че с лекота пресичам Триборо и Тапан Зи. Брат ми все още се страхува от асансьорите, а майка ми, вече доста схваната, продължава да танцува на ледената площадка.