Читать «Кид» онлайн - страница 5

Анабет знаеше, от наблюдението над чичо си и Сиера Стар в градския салон, че съществуваше и физическа страна в това да бъдеш жена. Но тя нямаше намерение да се сношава с мъж. Липсата на желание не би трябвало да я тревожи, но тя се тревожеше. Тревожеше се, че сигурно има нещо нередно в нея, защото на деветнадесет години не притежаваше по-нежните чувства, които се очакваше една жена да покаже към някой мъж.

Лесно беше да се разбере, защо не я привличаше никой от мъжете в бандата на Буут. За всеки от тях тя можеше да намери недостатък — твърде стар, прекалено пиян, твърде мръсен, много злобен. Обаче съществуваше друг мъж, който бе в състояние да я привлече и към когото тя би трябвало да изпитва нещо, а не го правеше. Уолф.

Тя срещна индианеца апах още преди години, когато и двамата бяха деца. Уолф откри долината, когато проследяваше там един елен. Всеки от тях запълваше някаква празнота в живота на другия и те станаха бързо — макар и тайно — приятели.

През годините, откакто се срещнаха, Уолф я научи на всичко за индианците апах, а тя го научи на езика и обичаите на белия човек. Неотдавна той й помогна да хване диви мустанги и я научи как да ги опитомява. Седемте коня, които сега притежаваше, полагаха основата на това, което тя се надяваше да стане едно стадо, и което един ден щеше да отведе в Колорадо.

Напоследък забеляза промяна в поведението на Уолф към нея. Последният път, когато го видя, точно преди да напусне долината, за да дойде на север в Санта Фе, тя осъзна за пръв път, че той я желаеше като жена. Анабет почувства един възел в стомаха си, когато си спомни какво се случи между тях през този ден.

Това беше първият път за близо месец, когато тя видя Уолф. Те лежаха на студената трева до дълбокото, кристалночисто езеро, украсяващо единия край на долината и гледаха как облаците отминават над главите им. Тя се чувстваше особено неспокойна и думите излязоха от устата й, преди да осъзнае значението, което можеше да им се припише.

— Нямаше те много дълго време. Ти ми липсваше.

— Изминала е само една луна, откакто те видях за последен път — подразни я той.

— Къде беше? — попита тя.

Усмивката му беше дива.

— Ловувах. Крадях коне. Бих се с войниците.

— Ще ми се това да не ти харесваше толкова. — Тя докосна раната на бедрото му, която вече бе заздравяла. — И да внимаваш повече. — Тя почувства, как плътта му се напрегна при докосването й.

— Аз съм воин. Моята съдба е да умра в битка.

— Не толкова скоро, надявам се — пошегува се тя. — Не бих искала да отрежа цялата си коса.

— Би ли ме оплаквала като истинска жена апах? — Уолф се пресегна и хвана един кичур от косата й.

Анабет беше изненадана от погледа в очите му и от собственическото му докосване. Тя не знаеше какво да прави, затова се изправи рязко. Той остави достигащата до кръста й коса да се изплъзне от пръстите му.