Читать «Градът на прокълнатите» онлайн - страница 3

Балоор изведнъж започна да зъзне и въпреки това по безжизненото му лице се стичаше пот.

— Слава на тебе, възвишени Оргуудоо — задъхваше се той. Искам да унищожиш един фалшив бог.

Спускането като че ли нямаше край. Матю Дракс прецени, че междувременно ги делят поне хиляда и петстотин метра разлика във височините от малката ледникова долина, от която потеглиха преди три дни. И въпреки това продължаваха да се спускат.

Мат имаше верен поглед и въпреки това не беше съгласен с нещо в преценката си. През по-топлите месеци снежната граница започваше на около километър, не на километър и половина. А беше март. Вероятно средата на март. Дори и да се беше приземил във френските Алпи — отдавна би трябвало да стигнат до първите долини на реките. Или поне до едно или друго планински село.

Вместо това: стръмни скални стени, сипеи, серпентини на пътеки и непрекъснати руини от струпани един върху друг скални блокове, някои с големината на осеметажни къщи. Сякаш в този район цели планински масиви са били вдигнати във въздуха. Или пък като че ли го е споходило земетресение с небивала сила.

Мат се върна мислено назад към около двестата летателни часа, които беше направил през последните две години над Алпите. Никога не му е правел впечатление точно такъв ландшафт.

Вечерта на третия ден слизаха по един сипей към високо плато. Мат вървеше начело на колоната. Заедно с Аруула и Зорбан, масивният вожд на ордата.

Все още смятаха Мат за пратеник на Вудан, главния си бог. Поне Зорбан и ордата го смятаха за такъв. Аруула отдавна беше разбрала, че той не е нищо повече от един човек.

За твърде объркан човек даже. Защото не можеше да проумее нищо от онова, което виждаше. Нито загърнатите в кожи варвари с техните оръжия и инструменти от ледниковия период, нито езика им, нито чуждия ландшафт и непрекъснато забуленото небе, а да не говорим за странните същества, които беше срещал през седмиците след принудителното си кацане. Тараците, например, ходещи изправени плъхове с човешки ръст. Или гигантските скакалци. Ордата наричаше тези огромни насекоми фреккойшери. Бяха големи като камили и зелена като мъх козина покриваше издължените им тела под двата чифта крила.

Зад четиримата копиеносци, които формираха втората група след Мат, Аруула и вожда, надолу по каменистия склон пълзяха седем гигантски скакалеца. На три от тях хората на Зорбан бяха натоварили пръти за палатки, кожени чергила, оръжия и хранителните припаси на ордата. Три други носеха две бременни жени и две майки с малки деца. На последния фреккойшер яздеше Радаан, най-големият син на Зорбан. В двубой с мечове Аруула беше счупила бедрото му с плоската страна на оръжието.

Мат знаеше, че младият момък го мрази. Дебнещите му погледи бяха красноречиви. Не му се нравеха близките отношения на Мат с Аруула. И Мат беше твърде сигурен, че наред с Аруула той е вторият от ордата, който отдавна не вярва в неговата божественост.