Читать «Грация» онлайн - страница 2

Полицаят докосна каскета си и каза:

— Добре, Мистър Пауър!

— Хайде, Том! Нямаш нищо счупено! Какво! Можеш ли да вървиш?

Младият мъж го подхвана под ръка и тълпата се раздели.

— Как успя да се замесиш в това? — попита Мистър Пауър.

— Джентълменът падна по стълбите. — каза младият мъж.

— Благодаря ви мно’о, сър! — каза пострадалият.

— За нищо…

— … и имаме малко…

— Не сега, не сега!

Тримата напуснаха бара, а зяпачите се скупчиха на вратата. Управителят заведе полицаят до мястото на инцидента. Единодушно решиха, че най-вероятно джентълменът се е подхлъзнал. Останалите се върнаха по местата си, а слугата бе изпратен да почисти следите от кръв.

Излизайки на улица Графтън, Мистър Пауър подсвирна. Пострадалият повтори отново:

— Много Ви благодаря, сър. Надявам се да се срещнем отново. Казвам се Кернан.

Шока и болката го бяха поотрезвили.

— За нищо! — каза младият мъж.

Стиснаха си ръце. Мистър Кернан бе вкаран в колата и докато Мистър Пауър даваше адреса на шофьора, пострадалият отново благодари на младежа и го покани да пият по нещо заедно.

— Друг път! — каза той.

Колата излезе по улица Уестморланд. Минаха покрай Баласт офис, часовникът показваше девет и половина. Духаше силен източен вятър откъм реката. Мистър Кернан започна да идва на себе си. Приятелят му го попита как е станало всичко това.

— Не мога… не мога да кажа. Езикът ми е наранен.

— Дай да видя!

Обърна се и погледна към устата на Кернан, но не се виждаше нищо. Запали клечка кибрит и пак се взря. При движението на колата пламъкът трепереше. Долните зъби и венците бяха покрити със засъхнала кръв, част от езика беше прехапана и откъсната.

— Лошо! — каза Мистър Пауър.

— Нищо не е! — каза кенан, затваряйки устата си и обвивайки се с яката на палтото.

Мистър Кернан беше търговски посредник от старата школа. Никога не излизаше навън без копринена шапка и обувки в един десен с дрехите. Движеше се с грацията на изисканите мъже на старите времена. Следваше традицията на Наполеон и големия Блекуайт, чиято памет тачеше като легенда. Модерният бизнес го докосваше дотолкова, че да основе собствен офис на улица Кроу, с тъмни прозорци и табела с адреса и професията му — Лондон, Търговски посредник. На камината в офиса имаше цял батальон оловни войници, на масата-четири пет китайски чаши, пълни с черен чай. От тях опитваше чая. Отпиваше, оставяше глътката в устата си, опитваше я с езика и небцето си. После преценяваше.

Мистър Пауър, доста по-млад, работеше в офиса на Кралската Ирландска Полиция в Дъблин. Той разширяваше социалните си контакти, за разлика от приятеля си, който като че ли стараеше да ги намали до минимум, което се дължеше на факта, че приятелите, които го познаваха във върховите му успехи, все още изучаваха характера му. Мистър Пауър беше един от онези. Беше елегантен млад мъж.

Колата спря пред малка къща на улица Гласневин, Мистър Кернан бе подпомогнат до вкъщи. Съпругата му го настани в леглото, докато Мистър Пауър питаше децата как е в училище, долу в кухнята. Децата — две момичета и едно момче бяха наясно за безпомощността на баща си и липсата на майка си. Пожелаха да се качат на конче на гърба му. Беше изненадан от държанието им и от странният им акцент и се замисли. Мисис Кернан влезе в кухнята, крещейки: