Читать «Прерията» онлайн - страница 9

— Е, вярно, че още има земя за хора заможни и не особено придирчиви — отвърна преселникът. — Но там не ми е по вкуса, става много претъпкано. Колко има според теб оттук до най-близкия бряг на Голямата река?

— Преследван елен може да охлади тялото си в Мисисипи, ако пробяга не по-малко от петстотин мили.

— А как наричаш тоя край?

— Какво име — отвърна старецът, като вдигна тържествено пръст нагоре — можеш да дадеш на мястото, където виждаш ей оня облак?

Преселникът погледна събеседника си, сякаш не разбра какво му говорят, и се усъмни, че му се подиграват, но се задоволи да забележи:

— Ти, странниче, си май като мен отскоро тук, иначе не би отказал да помогнеш на пътника със съвет: думите не струват кой знае колко, а понякога завързват дружба.

— Съветът не е подарък, а дълг, който старите плащат на младите. Какво искаш да знаеш?

— Къде мога да разположа лагера си за нощуване? На постеля и ядене не съм придирчив, ала всички опитни пътешественици като мен знаят ползата от сладката вода и хубавата паша за добитъка.

— Ела тогава с мен и ще имаш и едното, и другото; а в тази гладна степ не мога да предложа почти нищо друго.

Като рече това, старецът метна на рамо тежката си пушка с лекота, малко учудваща за годините и външния му вид, и без да добави нито дума повече, поведе пришълците по стръмнината към съседната долчинка.

ГЛАВА II

Тук разпъвам шатра; тук съм тая нощ,

а къде ли утре? Е, пък все едно.

Шекспир — „Ричард III“

Пътешествениците скоро се убедиха по обичайните безпогрешни признаци, че необходимите условия за престой не са далеч. От склона бликаше звънко бистър извор и като се сливаше наблизо с други подобни ручейчета, образуваше поток, който лесно можеше да се проследи на много мили из прерията по тревата и купчинките храсти, поникнали тук-там под въздействието на неговата влага. Натам се бе запътил и непознатият, следван с готовност от впрегнатите коне, чийто инстинкт им подсказваше, че ги чака прясна паша и почивка.

Като стигна по своя преценка подходящо място, старецът се спря и мълчаливо, само с очи, като че запита преселниците има ли тук всичко, което им е нужно. Водачът даде знак също с очи, че го разбира, след което огледа мястото с придирчив поглед на познавач. Тромавите му, бавни движения показваха, че тоя човек не е от особено припрените.

— Да, бива го — каза той, доволен от огледа си. — Момчета, слънцето залезе, размърдайте се.

Младите мъже се подчиниха. Заповедта — защото по тон и начин прозвуча наистина като заповед — бе приета почтително, но никой не бързаше: една-две брадви се спуснаха от раменете на земята, ала притежателите им продължаваха да оглеждат наоколо вяло и равнодушно. В това време старият пътешественик, явно свикнал с нрава на синовете си, свали от гърба си торбата и пушката и подпомаган от познатия ни вече човек, който тъй прибързано се хващаше за оръжието, се залови спокойно да разпряга конете.

Накрая най-големият от синовете пристъпи тежко напред и някак без особено усилие заби брадвата до дръжката в мекото тяло на една топола. Той постоя, загледан за миг в резултата от удара си с такова презрение, с каквото навярно великан наблюдава безсилната съпротива на джудже; после размаха сечивото над главата си изящно и ловко, както би действал майстор на меча с по-благородното си, но не толкова полезно оръжие, бързо разсече ствола на дървото и накара гордия връх да рухне, сразен от сивата му. Останалите наблюдаваха това с лениво любопитство, докато не видяха победения дънер проснат на земята, и като по сигнал за обща атака се запретнаха дружно за работа. Не мина много време и със сръчност, която би учудила несведущия наблюдател, те разчистиха от дървета нужния им малък участък тъй резултатно и почти тъй бързо, като че оттук бе минал ураган.