Читать «Прерията» онлайн - страница 19

— Кожите си ли? Че аз в живота си не съм убивал елен заради кожата му и патица заради перушината й! От време на време свалям по нещо за да се нахраня с месото или ръката ми да не загуби похватността си, но утоля ли глада си, прерийните вълци вземат останалото… Не… не, аз държа на занаята си, от който припечелвам повече, отколкото бих взел от всички кожи, продадени оттатък Голямата река.

Старецът сякаш се позамисли, но като поклати глава, продължи след малко:

— Аз зная само един доходен занаят по тукашните места.

Но младежът го прекъсна, като вдигна към очите на събеседника си една малка тенекиена чашка, която висеше на шията му, отхлупи я и гърдите на трапера се изпълниха с нежния мирис на благоуханен мед.

— Аха, пчелар! — забеляза старецът с живост, която показваше, че разбира от тоя занаят, при все че остана малко разочарован, загдето такъв юначага се занимава с такава мирна работа. — В пограничните селища се плаща добре за меда, ала тук, в по-дивите местности, според мен това е ненадеждна работа.

— Мислиш, че на всяко дърво се роят пчели? Но аз зная, че не е така; затова и дойдох неколкостотин мили по на запад от обикновено, за да вкуся тукашния мед. А сега, след като задоволих любопитството ти, странниче, моля те да се поотдръпнеш, докато предам на тази девойка това, което ми остава да кажа.

— Не, няма нужда според мен няма нужда да се отдръпва — побърза да се намеси Елен, като че ли искането на младежа й се стори малко странно и дори неприлично. — Ти не можеш да ми кажеш нищо, което цял свят да не може да чуе.

— Не, да умра от жилото на хиляди търтеи, ако мога да разбера какво бръмчи в женската глава! Мене, Елен, не ме плаши никой и нищо: мога ей сегичка да сляза в долчинката, където чичо ти е спънал конете си — ако човек, който, заклевам се, не ти е никакъв роднина, може да се нарече твой чичо — и веднага да излея душата си пред стария човек, вместо да чакам цяла година. Кажи ми само една думичка и работата е готова, все едно дали на чичо ти му се нрави, или не.

— Ти си вечно тъй припрян и прибързан, Пол Ховър, че никога не се чувствам спокойна с теб. Като знаеш колко е опасно да ни видят заедно, как можеш да казваш, че ще ходиш при чичо ми и синовете му!

— Мигар е сторил нещо, от което трябва да се срамува? — запита траперът, който не бе помръднал от мястото си.

— Пази Боже! Но има причини да не го виждат, причини, които не биха му навредили, ако станат известни, ала засега трябва да останат скрити… Тъй че, дядо, ако почакаш там, до оня върбов храсталак, докато чуя какво има да ми каже Пол, преди да се върна в лагера, непременно ще дойда да си кажем „лека нощ“.

Траперът се отдръпна полека, сякаш убеден от твърде несвързаните доводи на Елен. Когато се отдалечи на разстояние, откъдето не можеше да дочуе бързия и развълнуван диалог, който се завърза тутакси между двамата млади, старецът се спря отново и зачака търпеливо момента, когато ще може да възобнови разговора си с двамата млади, които все повече възбуждаха любопитството му колкото поради тайнствеността на отношенията им, толкова и от естественото съчувствие към съдбата на младата двойка, което той в простата си душа смяташе за напълно заслужено. Ленивото му, но вярно куче го последва, легна отново в нозете на господаря си и както винаги, скоро се унесе в дрямка, скрило глава в гъстия килим на прерийната трева.