Читать «Общоприетото време» онлайн - страница 3

Притвори очи — действие, което се оказа не по-лесно от противоположното — и се опита да си спомни как му се бе видял датникът в момента, когато излезе от упойка. След като си представи ясна и точна картина (в която бе почти сигурен), Гаръд отново отвори очи.

Източник на звука бе датникът, отмерил една секунда. Сега стрелката отново бе спряла неподвижно.

Гаръд не знаеше колко време обикновено е необходимо на втората стрелка, за да направи такова отместване — този въпрос никога не го бе занимавал. Положително отместването, което следваше в края на всяка секунда, е било прекалено бързо, за да се улови с поглед.

С известно закъснение той проумя колко важно беше за него осъзнаването на този факт като източник на значителна информация. В датника бе настъпила промяна. Преди всичко и най-вече Гаръд трябваше да разбере точно колко време трябваше на стрелката, за да се премести отново…

Започна да брои, като сметна напосоки пропуснатите пет секунди. Шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет…

Успя да стигне само дотам, когато усети, че потъва в ада.

Най-напред без каквато и да е причина в тялото му нахлу страх, който непрекъснато се засилваше. Безкрайно бавно червата му станаха на топка. Целият се превърна в поле от малки мудни пулсации, които не го разтърсваха, но караха крайниците му произволно да потръпват, а кожата му леко да се наежва под дрехите. Чу се нов звук на фона на жуженето — едва доловимо тътнене, което сякаш бучеше в главата му. Страхът нарастваше, а с него се появиха болка и тенезма — силна спазма на мускулатурата, особено в областта на корема и раменния пояс, които обаче засегнаха най-вече ръцете му. Усети, че започва извънредно бавно да се превива одве — движение, на което по никой начин не можеше да попречи, някакъв вид ужасна функционална парализа…

Продължи часове. В най-силната фаза на пристъпа съзнанието на Гаръд и дори самата му личност бяха изтрити напълно — той беше само форма, съдържаща страх. Когато разумът бавно започна да се процежда обратно в парещата пустош на лишената от разум емоция, Гаръд установи, че лежи в креслото и че с едната си ръка е отблъснал назад контролното табло, така че вече не е надвиснало над тялото му. Дрехите му бяха мокри от пот, която упорито не се изпаряваше, за да го разхлади. И дробовете го наболяваха, макар че все така не забелязваше признаци на дишане.

Какво, за бога, се беше случило? Същото ли бе причинило смъртта на Браун и Челини? Защото то щеше да убие и Гаръд — той бе сигурен в това, — ако се повтаряше твърде често. Щеше да го убие дори ако се повтореше само още два пъти, и то наскоро. В най-добрия случай щеше да го превърне в олигавен идиот и въпреки че компютърът можеше да върне кораба обратно, и Гаръд да е вътре в него, той нямаше да е в състояние да опише на експериментаторите урагана на лишаващия от разум ужас.

Датникът сочеше, че пребиваването му в ада е продължило три секунди. Тъкмо когато го гледаше с педантично възмущение, чу се „пук!“ и така целият пристъп се оказа дълъг четири секунди. Обзет от мрачна настойчивост, Гаръд започна отново да брои.