Читать «Господарите на Драконите» онлайн - страница 53

— Замълчи, Карколо! Ти си жив само, защото съм изморен от кръв и ярост. Не изпитвай напразно търпението ми.

Карколо се обърна и от злоба се хвана за оръжието. Огледа долината и отново се върна при Джоз.

— Ето идват Свещените, които всъщност разрушиха кораба. Напомням ти за моето предложение, което би могло да предотврати нови разрушения и убийства.

Джоз се усмихна.

— Ти направи това предложение преди два дни. Освен това Свещените нямат оръжие.

Карколо изгледа така Джоз, сякаш той бе полудял.

— Как тогава разрушиха кораба?

Джоз повдигна рамена.

— Мога само да гадая. Мисля, че те са направили космически кораб. А мощта на един от двигателите му са насочили против кораба на Базовите.

Карколо от удивление отвори устата си.

— Защо на Свещените им е потрябвал собствен космически кораб?

— Ето, идва Деми. Защо не го попиташ него?

— Така и ще направя — гордо каза Карколо.

Деми съпровождан от свита млади Свещени се приближаваше. Джос се изправи на едно коляно и започна да го гледа. Старецът се насочи към стълбата, като изглежда се канеше да влезе вътре. Джоз скочи на крака, изтича и като прегради пътя му, вежлино запита:

— Какво искаш, Деми?

— Искам да вляза в кораба.

— Защо? питам, разбира се, просто от любопитство.

Деми известно време го гледаше, а лицето му беше застинало и очите напрегнати. Накрая отговори с тих хрипкав глас без никаква интонация:

— Искам да проверя, може ли да се възстанови кораба.

Джоз се замисли, после заговори с вежлив и разсъдителен тон:

— Тези сведения ще ти бъдат неинтересни. Кажи по-добре, ще поискат ли Свещените да ми се подчинят напълно?

— Ние не се подчиняваме на никого.

— В такъв случай аз не ще мога да ви взема с нас, когато излетим.

Деми се обърна. За миг сякаш щеше да падне. Очите му се спряха на ямата в края на долината. Той отново заговори, но вече не с равния глас на Свещен, а с печален и яростен:

— Ти си виновен, ти ни принуди да действуваме, ти ни въвлече в насилието и ни застави да се откажем от посвещението.

Джоз кимна със слаба и мрачна усмивка.

— Аз знаех, че входът в пещерата се намира под канарите. Досещах се, че строите космически кораб. Надявах се, че ще се защитавате от Базовите и така ще послужите и на моите цели. Съгласен съм с обвиненията ти, използувах ви като оръжие да спася себе си и хората си. Нима не съм бил прав?

— Прав или не — кой може да съди. Ти сведе на нула усилията ни от осемстотин години насам. Ти разруши повече, отколкото можем да възстановим.

— Аз нищо не съм разрушавал, Деми. Базовите разрушиха вашия кораб. Ако се бяхте обединили с нас за защитата на Долината Бенбек, това нямаше да се случи. Вие избрахте неутралитета, вие смятахте, че нашата болка и печал не ви засягат. Но вие сбъркахте.

— Въпреки това резултатите от работата на осемстотин години се превърнаха в прах.

Джоз невинно запита:

— А защо ви е космически кораб? Къде смятахте да се отправите?

Очите на Деми заискряха като яркия пламък на Скен.

— Когато расата на хората изчезне, ние се оказваме начело. Ще тръгнем по космоса и отново ще заселваме старите светове — така ще поставим началото на новата история на вселената. Миналото ще изчезне от паметта, сякаш никога не го е имало. Ако Базовите ви бяха унищожили, какво ни засягаше това? Ние чакахме само смъртта на последния човек.