Читать «Кулау прокажения» онлайн - страница 11

Този следобед с оръдейния огън от брега прогониха Кулау от клисурата, а когато се оттегли високо в непристъпните гънки между зкалите, войниците потеглиха подир него. Шест седмици го гонеха от гънка в гънка, по вулканични върхове и по кози пътеки. Щом Кулау се скриеше в гъстаците от лантана, те се нареждаха в верига като излезли на хайка ловци и го гонеха като див заек през лантаната и храсталаците от Шгуава. Но той все се извърташе, връщаше се по следите си и се изплъзваше. Нямаше никаква възможност а го хванат натясно. Когато го обкръжаваха много близо, точната му стрелба ги държеше на разстояние и те отнасяха ранените по козите пътеки долу на брега. Имаше случаи, когато се прицелваха в кафявото му тяло, подало се за миг сред храстите. Веднъж пет души го застигнаха на открита козя пътека между две теснини. Те изпразниха пушките си по него, а той продължи да се катери с куцане по шеметния си път. След това намериха кървави петна и разбраха, че са го ранили. В края на шестата седмица се отказаха. Войниците и полицаите се върнаха в Хонолулу и оставиха долината Калалау в негово владение, макар че от време на време ловци на глави тръгваха да го гонят само за да намерят собствената си смърт.

— Подир две години Кулау се промъкна за сетен път в един гъстак и легна сред листа и цветове на див джинджифил. Свободен бе живял и свободен умираше. Започна леко да ръми и той метна парцаливо одеяло върху обезобразените остатъци от краката си. Тялото му беше покрито с мушама.

Кулау сложи на гърдите си своя маузер и отдели един миг, за да избърше с обич влагата от цевта.

На ръката, с която бършеше, вече нямаше нито един пръст, с който би могъл да натисне спусъка.

Той затвори очи, понеже по обзелата го слабост и по замайването в главата бе разбрал, че краят му е близо. Като див звяр бе потърсил потайно убежище, за да умре. В полусъзнание, с безцелно блуждаещите си мисли Кулау се върна назад, към живота през ранната си младост на Ниихау. Когато животът започна да гасне и трополенето на дъжда да заглъхва в ушите, стори му се, че пак укротява диви коне, че необяздени жребци се вдигат на задните си крака и ритат под него, а стремената му са вързани едно за друго под коремите им, или че бясно се носи по заградения корал и каубоите, които му помагат, бягат и скачат през оградата. В следния миг, сякаш съвсем естествено, той се видя да гони диви бикове по високопланинските пасбища, да ги хваща с примка и да ги отвежда в долините. Потта и прахолякът зад оградата, където дамгосваха добитъка, отново пареше очите и смъдеше в ноздрите му.

Цялата му жизнерадостна, пълнокръвна младост стана отново негово притежание, докато острите болки на приближаващия край не го върнаха към действителността. Кулау вдигна обезобразените си ръце и ги загледа с почуда. Че как? Кога? Защо е трябвало здравето на необузданата му младост да се превърне в това? После си спомни всичко и още веднъж, само за миг, стана Кулау Прокажения. Клепачите му уморено се затвориха и ромонът на дъжда стихна в ушите. Безкрайна тръпка пробяга по тялото му. После и тя отмина. Кулау повдигна глава, но тя отново клюмна. Тогава очите му се отвориха и не се затвориха вече. Последната му мисъл беше за неговия маузер и той го притисна до гърдите със скръстени останали без пръсти ръце.