Читать «Франи» онлайн - страница 17

Лейн се надигна бавно, без да сваля очи от нея.

— Какво ти е? — попита той. — Пак ли ти е лошо?

Тя прекоси бързо салона в същата посока. После внезапно спря близо до барчето отсреща. Барманът, който бършеше една чаша, я погледна. Тя се хвана с дясната ръка за парапета, наведе глава — по-точно клюмна — и вдигна лявата си ръка към челото, докосвайки го само с края на пръстите. Олюля се и се свлече в безсъзнание на пода.

Минаха почти пет минути, преди Франи да дойде на себе си. Тя лежеше на дивана в стаята на управителя, а Лейн седеше до нея. Лицето му бе загрижено и необикновено бледо.

— Как се чувстваш? — попита той с глас на посетител в болницата. — По-добре ли си?

Франи кимна. За миг затвори очи от рязката светлина, после отново ги отвори.

— Май би трябвало да попитам къде съм, а? — каза тя. — Та къде съм?

Лейн се засмя.

— В стаята на управителя. Всички се разхвърчаха да търсят амоняк, лекари и какво ли не още. Май нямат амоняк. Но сериозно, как се чувстваш?

— Добре. Глупаво все пак, но добре. Наистина ли припаднах?

— И още как! Направо се катурна — отвърна Лейн и взе ръката й в своята. — Всъщност как мислиш, какво ти е? Ти беше толкова, м-м, толкова прелестна, като говорихме през седмицата по телефона. Да не би днес да не си закусвала или какво?

Франи сви рамене и огледа стаята.

— Много ми е неудобно — каза тя. — И трябваше да ме носите дотук ли?

— Да, вдигнахме те с бармана и те вмъкнахме тук. Адски се бях уплашил, ей богу!

Франи гледаше замислено, без да мигне, в тавана, докато Лейн й държеше ръката. После тя се обърна, вдигна свободната си ръка и понечи да дръпне ръкава му, за да види часовника. — Колко е часът? — попита тя.

— Не се притеснявай — каза Лейн. — Няма закъде да бързаме.

— Нали искаше да отидем на събирането?

— Прати го по дяволите!

— И за мача ли закъсняваме? — попита Франи.

— Нали ти казах вече — по дяволите всичко. Сега ще се прибереш в стаята си и ще си починеш както трябва, това е по-важното — рече Лейн. Седна по-близо до нея, наведе се бързо и я целуна. После се обърна, погледна към вратата и отново се наведе към Франи. — До довечера ще си почиваш. Само това ти е нужно. — Той погали ръката й. — А по-късно, като си починеш добре, ще се опитам да се промъкна при теб. Дявол знае, може би има някакъв черен вход. Ще разузная. Франи мълчеше и продължаваше да гледа в тавана.

— Знаеш ли колко отдавна беше всъщност? — продължаваше Лейн. — Кога беше оня петък? Някога в началото на месеца ли, дявол знае кога точно. — Той поклати глава. — А това не е хубаво. Много голяма пауза от едната до другата чашка, грубо казано. — Той внимателно се вгледа в лицето на Франи. — Наистина ли ти е по-добре?

Тя кимна. После обърна лице към него:

— Ужасно съм жадна. Мога ли да получа чаша вода, ако не е много сложно?

— Разбира се, че не е. Ще имаш ли нещо против, ако те оставя за минутка? Знаеш ли какво ще направя?

Тя поклати глава на втория въпрос.

— Ще изпратя някой да ти донесе вода и ще намеря шефа да му кажа, че вече няма нужда от амоняк, а междувременно ще платя сметката. Ще извикам и такси, за да не търсим после. Може би ще се наложи да почакаш мъничко, но сега всички коли са заети за мача. — Той пусна ръката на Франи и стана. — Съгласна ли си?