Читать «Ягор» онлайн - страница 3

Засмяла се баба Полудница и станала още по-грозна. Повела тя детето през кошарата, та пуснала овцете. Овцете се втурнали към трети ров, който водел под земята стръмно нагоре, а бабата с детето вървяла след тях. Дълго вървели през рова, после излезли през друг отвор от бърлогата. Намерили се навръх скала на едно много голямо каменисто поле. От двете му страни се издигали стръмни канари, а от другите две — железни плочи, така че от това поле нямало вход или изход освен през рова на баба Полудница.

Лежало полето, затворено като котловина, а по него имало някаква трева, силна и голяма, всеки лист бил колкото три големи ниви и всяка се преливала като бакър на слънце. Слънцето напекло камъните и тревите, в котловината било такава горещина, че човек не би могъл да си поеме дъх, без да му изгори гърлото. Но детето не усетило и тази горещина, само казало от голяма почуда:

— Ехе!

— Не бой се — му отвърнала баба Полудница.

— Не се боя, ами се чудя колко е голямо всичко това — един лист е по-голям от нивата и градината ми.

Пак се засмяла баба Полудница и станала толкова грозна, че нямало друга като нея под слънцето.

— Допадаш ми, момче — рекла след това бабата. — На мен ми трябва пастир, ти ще ми станеш. Стой тук и пази стадото. Но хубаво гледай как ще ми служиш, защото ощетиш ли ме, тежко ти.

Така казала бабата и отново изчезнала в бърлогата. А детето останало само̀ в онази огромна котловина, опасана с желязо и камък. Онези ми ти грамадни овце се пръснали по полето. Навели глави и пасат тревата, а като гризели големите листа, които преливали като бакър, около главите им лумвали пламъци.

Седнало детето на един камък под високата желязна ограда и се загледало в цялата тази грозна гледка. Всичко, което видяло, така натежало в душицата му, че не могло и да заплаче. Само една мисъл въртяло и въртяло в главата си — колко малка и мила била всичката стока, от която го лишила мащехата, а колко голямо и страшно е това зло, което тя измислила за него.

II

Когато вечерта бащата се връщал от ливадата, намерил в ръжта кошницата с гърненцето и кърпицата на Ягор. Отишъл си дома, а жена му дояла кравата в обора.

— Добър вечер, либе! Къде ми е обедът? Какво стана с Ягор?

— Не знам, драги! Недей жали за сина си, щом не е способен да ти донесе обед. По-малко хляб ще ни трябва без него.

— Право казваш — отвърнал мъжът и отишли в колибата да вечерят.

Като се навечеряли, жената показала на мъжа си парчето хляб, което било останало.

Погледнал го мъжът, но не могъл истински да се зарадва на този хляб.

Жената легнала да спи, а той отишъл в кошарата да навиди стоката. Като се намерил сам със стоката и като почнал да шета около нея, взело да му става все по-тежко. Кравата и козата го гледали, а него сякаш нещо го бодяло в сърцето от това. В ума му било все късчето хляб, който бил останал.

Седнал той на прага на кошарата и се загледал в нощта.

Навън било месечина, на месечината колибата и кошарата изглеждали като две шепички, а полето и дворът като две длани, всичко заградено с плет. Полето и трите ниви, и трите изорани.