Читать «Братчето Ягленчо и сестричката Рутвица» онлайн - страница 13

Но Рельо едва чакал да се сбие с някого, да излее яда и силата си. Дотегнало му било да му се отдръпва от пътя мало и голямо, та сега полетял към Огнения змей, дано може Змея за борба да пробуди.

Силен юнак бил Рельо, а страшен бил Змеят, затова за борбата им се разказва песен, как Рельо Змея нападнал.

Змея с сабя в хълбока побутва, за да може змея да събуди. Щом се вдигнал Змея и погледнал и над себе си Рельо съгледал, скочил Змея, канари отмахвал, разширил той древната клисура, за двубой полето да приготви. Та се вдигнал Змея под облаци, от облаци Рельо да нападне, с Рельо почнал боя ръкопашен. Земя пука, канари се срутват, бие Змея с пламъци и зъби, че пък удря с глава огненоса — Рельо го със сабята дочаква, и както го със сабя дочаква, сабята си като пламък маха, та да може място да намери, змейовата глава да докопа, счепкали се двама със все сила, та се, море, веч не разделили. Бой се биха летен ден до пладне. Силата на Змея намаляла дето се бил толкова посрамил, че изпуснал слабия Ягленчо, а на Рельо силата порасла, бой се биел той за бащиния. Вдигнало се слънцето на пладне, вдигнал Рельо сабя срещу него, сабя вдига, бога призовава! Та улучил Змея сред челото — лека сабя, леко ударила, ала Змея тя разполовила. Мъртъв паднал Змея сред клисура, като паднал, като се изпружил, та затворил древната клисура.

Така силният Рельо надвил Огнения змей. Но го заболели юнашките ръце и рамене. Затова Рельо си говорел сам на себе си: „Ако и по-нататък е така, никога няма да мина през долината. Трябва да помисля какво да сторя.“ Върнал се Рельо под планината, седнал на камък и взел юнакът да мисли как ли ще мине през планината, как ли ще надвие страхотиите и къде ли ще намери Милойкините деца, а на тях златния пояс и кръстчето. Тежко се бил замислил, но отведнъж чул как някой близо до него плаче и нарежда. Огледал се Рельо и видял — на камъка седяла вила, разплела си косата и горко плачела.

— Какво ти е, хубава девойко? Защо плачеш? — попитал Рельо.

— Плача, юнако, защото не мога да се сдобия със златния пояс от детето на езерото — отвърнала вилата. Като чул това, Рельо се зарадвал много.

— Кажи ми, девойко, къде е пътят до това езеро? — попитал Рельо.

— А кой си ти, незнайни юнако? — върнала му вилата въпроса.

— Аз съм княз Рельо и търся златния пояс и кръстчето на червена връв — отвърнал Рельо.

Като чула това, вилата помислила в злобното си сърце: „Ето ти слука за мене! Нека само Рельо донесе пояса от езерото в планината, лесно ще го погубя и ще се сдобия с пояса!“

А хитрата вила нареждала сладко така:

— Хайде, княже, ще те преведа през планината, нищо няма да ти се случи и ще ти покажа къде са децата. Защо ти да не добиеш това, което е твое от едно време.

Така сладко говорела вилата, но в сърцето си мислела другояче. А Рельо се зарадвал много и веднага склонил да върви с вилата.