Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 5

Смилец няколко пъти се привежда към него и му пошушва нещо.

По-нататък черквата се пълнеше от други второстепенни боляри. До последнята колона отдясно стоеше и младият румен момък, когото Пантолеон нарече „княз“. Когато всички очи с любопитство или раболепие се устремяваха към царския трон, към царя и царицата, извори на благоволения и високи милости, той впиваше погледи към девойката със сключените вежди, която от време на време крадешком и като случайно спосрещаше погледите си с неговите, развълнувана. Девойките по онова време не се водеха в черква; но днес Пантолеон бе направил изключение, поради деня на царицата, която, както видяхме, отличаваше с благоволението си момата.

Тоя красив момък беше Тодор Светослав, син на Георги Тертера.

Девойката беше гъркиня и се наричаше Евфросина, Службата следваше бавно и тържествено, както обикновено по големи дни. Патриархът бе наредил да се служи „Василева литургия“ в чест на царициния празник. Архидяконът застана пред олтарските двери и зачете, пеешком, молитвата за царя, за царския дом, за войската, за патриарха и за високото духовенство. Тая молитва беше еднаква винаги, само имената се изменяха, Когато извика със звънливия си глас „Еще молимся о здравии великаго, благовеного и самодержавного царя нашего Смилеца“, Светослав пошушна на един ръжд, синеок, със сухо лице болярин, що стоеше до него:

— Кого лъже тоз? Бога или народа? Смилец велик? — Когато той е най-малкият цар, който е видяла тая черква? Благоверен? — Какъв благоверен, когато представлява на българский престол един агарянец, враг на Христовата вяра? И какъв самодържавен, когато безсилието и нищожеството му са едничките качества, които му спечелиха честта да бъде треперлив слуга на Ногая?

Но боляринът го дръпна за полата да мълчи. Из царските врата излезе патриархът. Той беше дребен, беловлас старец, с малко сухо, восъчно-цветно лице на аскет, цяло набърчено от годините, и с рядка бяла брадица. Очите му светеха с необикновена живост и издаваха злъчен темперамент и голяма душевна енергия. Патриаршеската му одежда, бликнала цяла в злато, не лежеше добре на прегърбения му малък стан и златната корона с големи сапфири и емайл прехлупваше до вежди челото му. Изпод короната излизаха в безредица бели вълнести, корави косми. Дългият жезъл, по-висок от главата му, трепереше в старческата му десница. Той закрета към своя трон, недалек от царския, поддържан под лактите от двама дякони. Въпреки дълбоката си старост, той беше жилав и запазваше още сила, за да ходи без чужда помощ, но обичаше да му се прави тая чест пред народа. Патриархът се качи на трона.

Тогава в черквата се въдвори тишина. Всички разбраха, че патриархът ще каже слово, както правеше при всеки личен празник. И Иоаким III започна речта си със слаб и треперлив глас. Той говореше за значението на днешния велик празник на православната черква; после науми на верующите длъжността им към бога, към светата църква, към божите домове и светите отшелници; към вдовиците и сиромасите, нуждающи се от милостиви сърца; похвали смирението и самоотречението от световните съблазни и суети. Изведнаж гласът му зазвуча по-силно, като една тръба, и очите му запламтяха. Захвана да хвърля гръмове въз богомилската ерес, силно разпространена сега из царството. И гняв необуздан измени лицето му. Затекоха като отприщел поток из устата му люти укори, негодующи вопли; старешката ръка треперешком се дигаше към свода, заплашвайки с геена огнена безумците, „ходашие на советъ нечестивихъ“; той немилостиво бичуваше заблудените овци, които се отбиваха от лоното на православната църква, за да се потопят в богомилската скверн. Очите му горяха. Гърдите му се издуваха от вълнение.