Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 42

— В Търново е, господарю.

— За него те виках да ти говоря.

— Слушам, великий господарю — каза Темир н неговите полузатулени очи светнаха зловещо. Той разбра от споменуването на Богора какво има да му говори Смилец.

— Искам да се махне Светослав — прошушна Смилец.

— За кога искаш? — попита просто Темир, като че се наемаше за най-обикновено нещо.

— Още тия дни, ако е възможно. Издебни го, кога отива на лов.

— Ще бъде царската ти воля.

— И никой да не знае по чия заповед…

— Разбирам.

Темир се поклони и излезе.

Тия двама хора се разбраха! Гибелта на Светослава бе решена в една минута, и по такъв прост начин! Убийствата за трона в ония времена на жестокост н на необуздан егоизъм бяха чести на Изток. Византия даваше примера. Тия престъпления бяха в реда на нещата. Те почти не бяха престъпления. Императори, инак добри и кротки, се качваха на трона по труповете на предшествениците си. Нравите на века и държавната необходимост бяха въвели в система тоя бръз и трагичен начин за отстраняване съперници. Преди седемнайсет години деспот Яков Светослав така бе унищожен от властолюбивата Мария, Константин Тихова жена. Така бяха изчезнали от сцената и Асен I, и брат му Петър, и Калоян, и Мицо, и Калиман II, и Ивайло… Страшна трагедия на повилнялото човешко честолюбие, на безпощадните приеми на дворцовата интрига. Смилец, мек по природа и слаб по характер, благочестив и набожен, но син на века си, намери чрез една лесна логика развязката на мъчнотията: кинжалът на убийцата.

Вечерта в една зле осветена кръчма на горния край на Търново Темир вече се черпеше с трима души зловещи нехранимайковци. Те бяха кръвожадният българин Богор, един великан, държавен джелатин, кога беше нужда, търновски разбойник в осталото време, ползующ се с пълна безнаказаност при зле устроената градска стража. Другият беше куманец, третият евреинът Мордохай, джелатин при Тертера, но изгубил по някаква причина службата си.

XXI. Яростта на Радоила

Радоил след тридневно отсъствие се връшаше от Тревненската планина с петимата си другари, носейки в дисагите на конете изровените съкровища. Той бързаше да пристигне, за да прегърне по-скоро омалялата си жена.

По заник слънце той мина последното гористо бърдо, що затуляше изгубеното разбойническо гнездо от света, и то му се мярна, кацнало спокойно и весело, въз брега на шумящата река в долината.

С разтупано от вълнение сърце той се взря да види Славка пред Маноловата колиба, която трябваше нетърпеливо да го очаква.

Тя обаче се не показа.

Зачуден, той бодна коня в корема и скоро се озова пред вратата. Вместо жена му излезе Манолица: тя зарева отчаяно.

Радоил се вдърви от ужас.

— Казвай! — извика той с премалял глас.

И той чу ужасна новина. Като се върнала снощи от кошарата, дето носила хляб на брата си, пастир, тя намерила къщата разграбена, Петър и Жеко убити, прострени в локви кръв, а Славка изчезнала.

Радонл пребледня и грухна на земята.

Манолица изля въз него ведро вода. Другарите му захванаха да го свестяват. Навалиха се там съседките, уплашени и разплакани. Те бяха вече като поразени от снощното злощастно.