Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 14
Иван Вазов
— Затова го и туриха татарите я — отвърна друг.
— Като не сме достойни сами, тъй ни се пада — забележи трети.
— Поне сме си мирни сега.
— Да е жив, да е жив. Добре, че е той, а не татарин.
— Ела, зло, че без тебе по-зло.
Тоя кратък разговор изобразяваше психологията на търновския народ. Той бе недоволен, че има цар Смилеца, и бе благодарен, че го има такъв. Спомените за доброто минало време, минало, още прясно в паметта, разтъжаваха търновци при гледката на сегашното положение. Но те се радваха на мир. Доверието, с което се ползуваше Смилец пред татарския хан, и сродството и дружбата му с византийския император обезпечваха им мира и благата му. И търновци бързаха да се веселят при всеки сгоден случай, по природа лекомислени и жизнерадостни, както и леки и непостоянни в привързаностите си.
— Ето го! — извика един.
В това време множеството бе устремило очи към единия край на ливадата. Оттам се задаваше Смилец на кон, последван от свитата си, от телохранители и оръженосци, въоръжени с мечове, копия и щитове. Смилец обичаше да прави тия разходки между народа. Лишен пред него от обаянието на самовластен господар и на подвиги и заслуги в миналото си, той гледаше да му спечели сърцето с благи и прости обноски при сближаването с него, като задушаваше в гърдите си аристократическия предразсъдък. Благоволителна усмивка играеше по устните му. Неговата малка римска глава, покрита с лъскав шлем, твърде малка за широките му рамена и едра снага, се извръщаше наляво, надясно и климаше на множеството, което със сваляне шапки се покланяше. Азатин бея той поздрави с едно по-силно климане. Азатин му отдаде почтителен поклон по татарския начин. Смилец бавно мина край хорото, погледа го тихо с добра усмивка. Па се запъти към гората и изчезна в нея, сподирен от очите на народа. Той отиде да се прекръсти и запали свещ в манастира „Св. Троица“.
Додето народът беше улисан да гледа царя, левентът момък с черните засукани мустаци, когото нарекоха Радоил, сколаса да размени няколко думи настрана със Славка.
— Славке, пристаяш ли ми?
— Пристаям — отговори тя.
— Закълни ми се в света Богородица.
— Заклевам се в света Богородица.
— И в свети Ивана.
— Заклевам се и в свети Ивана.
— И аз ти се заклевам в сабята си, че ти ще бъдеш моя жена.
Славка се озърташе стреснато.
— Тая вечер готова ли си да дойдеш?
— Готова съм.
— Ще те чакам пред вас, а ще идем в Ярова гора, при черковището.
— Чакай ме.
Радоил бързо се отдалечи след тоя разговор.
А в това време куп моми на ливадата пееха:
А песента продължаваше.
VIII. Един син на века си
Радоил не беше от болярски род, макар че имаше болярски вид.
Той беше селски син, роден в старопланинското село Етър от заможни родители, сродници на прочутия в Ивайлово време юнак Хранислав.
