Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 10

— Колко би приличало на тия височини да се белеят минарета!

След два дена замина, като остави при Смилеца Азатин бея в качество на съветник и прибирач на данъка, условен да му се плаща от васала.

При всичката унизителност на положението търновските боляри си отдъхнаха, като видяха, че са избягнали по-голяма опасност, и на първо време с благодарност гледаха на престола Смилеца, вместо самия хан.

Смилец управляваше вече от една година България, всъщност — Търново и околностите му: властта му оставаше съмнителна и неопределена въз останалите области, чиито управители действуваха почти независимо. Той скоро се свикна с високото си положение, облякъл Тертеровата багреница на трона, въведе в двора етикетите и обичаите на прежните царствувания; той обсипваше щедро с почести болярите. Сродник на Андроника, Смилец беше спокоен от страна на Византия, спокоен и от страна на Ногая, увлякъл се в упорита война със съперника си хана Токтая. По характер добряк, мекосърдечен, той се лишаваше от полководческа дарба, но обладаваше здрав ум и знаеше да гали гъделите и страстите, за да печели привързаността на подчинените си.

Преди един месец Смилец доби радостното известие, че Ногай бил разбит от Токтая в един страшен бой близо до днешната Одеса и сам загинал, като се е спасявал с бягство.

От тая смърт олекна и нему, и на търновци. Той захвана да се чувствува по-здраво на нозете си, неговата самоувереност порасна. Суетен и тщеславен, засладил от пиянството на почестите на царския сан, той на здраво реши да го запази за себе си и да основе своя династия. Само едно безпокойство го глождеше: наскоро бе се завърнал в Търново княз Светослав, Тертеровият син. Присъствието в столицата на младия претендент на престола обезпокои Смилеца, както и преданите нем боляри, враждебни на Тертера още през царуването му. Особено се стресна патриарх Иоаким, сродник Смиленов и главна подпора негова.

VI. Политическа беседа

Смилец прие в налага честитенията на първите си боляри и за празника на царицата, и за годишнината на възцаряването си. Един от последните гости бе патриарх Иоаким. Приемната зала беше малко по-голяма от другите стаи в палата. Съзидан на тясното теме на чуката, той по неволя трябваше да има малки миогочислените си стаи, в които живееше семейството му, семейството на брата му севастократора Радослава и рояк дворцови и висши държавни сановннци.

Залата, с дебели каменни зидове, имаше изписани с арабески стени, дървен потоп, украсен с изкусни резби, нашарени с ярки разноцветни багри и позлати. Край стените се редяха ниски миндери, покрити с червен копринен плат. На една стена висеше образа в златно кръжило на Ивана-Асеня II, изписан с маслени багри от немайсторска ръка и потъмнял от времето.

Из отворените прозорци се виждаха в кръгозора сини върхове от Стара планина, а долу — част от града и Трапезица.

Един слънчев луч падаше въз скъпия шарен килим на пода и въз коленете на патриарха, седнал срещу Смилеца.

Те говореха за дневните събития.

— Та няма що повече да се безпокоиш, Смилчо: Ногая го няма и не ще стане из гроба. Умрелите умират един път, и когото погребат, бива погребен — ако тия агарянци се погребваха — думаше Ноаким, продължавайки мисълта си от захванатия разговор.