Читать «Бърза клопка» онлайн

Фредерик Пол

Бърза клопка

Имах запазено място до прозореца в предния салон, защото точно при този полет започват да сервират именно оттам, но на съседното кресло съзрях картонче за резервация с името на Горди Маккензи. Отминах, без да се спирам, докато не чух поздрава на стюардесата:

— О, д-р Гру, радвам се, че ще летите отново с нас…

Стоях, препречил пътеката между креслата.

— Мога ли да се прехвърля някъде назад, Клара?

— Да, разбира се… Почакайте да видя?

— Какво бихте казали за онова място? — На него не виждах картонче за резервация.

— Само че то не е до прозореца?

— А дали е свободно?

— Сега ще проверя. — Тя разгърна скицата за запазени места. — Заповядайте, моля. Мога ли да взема чантата ви?

— Да-да. Ето че ви създавам работа.

Аз също трябваше да поработя, ето защо не исках да седя до Маккензи. Отпуснах се в креслото, поглеждайки навъсено към съседа си, за да му покажа, че не съм склонен да повеждам разговор, в отговор на което той смръщи вежди в знак, че това напълно го устройва. Видях Маккензи да се качва в самолета, но той не ме забеляза.

Малко преди да излетим, съзрях как Клара се наведе над него, за да провери предпазния му колан, и същевременно закри с длан картончето за резервация с моето име. Умница. Реших да я почерпя, щом попадна отново в мотела, където екипажът й отсяда между два полета.

Не искам да оставате с впечатлението, че съм от онези модни личности, които не слизат от самолетите, и че съм на „ти“ с всяка срещната стюардеса. Единствените най-често срещани от мен стюардеси са две по линията Ню Йорк — Лос Анжелес, няколко, които летят от О’Хеър, и две, които виждам от време на време при полетите между Хънтсвил и летище Кенеди — ах, да, и едно момиче от „Еър Франс“, с което летях един-два пъти от Орли, но само защото веднъж, когато служителите от метрото стачкуваха и изобщо не можеше да се намери такси, тя ме взе в своя ситроен. И все пак, като поразмисли човек, излиза, че е така — изглежда, наистина пътувам много. Това са рисковете на професията ми. Макар че съм завършил физика на атмосферата, аз се занимавам с обработка на данни — да поясня: това са резултатите от отчитането на уредите и оптическите наблюдения, които ние тълкуваме, за да определим еди-какво си налягане, температура, химически състав и т.н. — а точно сега това е една твърде нашумяла област и мен ме канят на много конференции. Казах „канят“, но не и в смисъл, че мога да откажа. Не мога, ако искам да запазя положението си в отдела и да си върша свободно моята работа. От една страна, всичко това означава лукс и удоволствия, когато, разбира се, имам време за удоволствия. И наистина — станал съм експерт в издирването на някое изискано заведение в Кливланд или Албъкърк (опитайте мексиканската кухня в ресторанта на летището) или в заклеймяването на някое долнокачествено вино.

Това, от друга страна, обаче е смешно, защото не съм очаквал, че нещата ще се развият по този начин — не и като малък, когато четях статиите на Уили Лий и ходех да търся корени от женшен в горите около Потсдам (този, който е в щата Ню Йорк), за да спечеля пари, да отида в Масачузетския технологически институт и да строя космически кораби. Виждах се като мършав, недохранен учен с износени дрехи. Представях си, че вероятно никога няма да мога да напускам лабораторията (тогава бях убеден, че космическите кораби се проектират в лаборатории) и че ще си прахосвам здравето в дълги безсънни нощи над сметачната линийка. А излезе така, че си прахосвам здравето с дезориентация по време и място.