Читать «Чудото» онлайн - страница 6

Американецът впери очи в него.

— Боже мой — промълви той. — Вие сте били този лекар. Вие не сте италианец. Вие сте били германският доктор.

Мъжът бавно кимна.

— Да, аз бях.

— Скъпи, струва ми се, че глезенът ми е малко по-добре. Навярно все още можем да хванем края на шествието.

— Тихо, скъпа. Само още няколко минути. Какво се случи?

На Пиаца дел Кампо шествието беше напуснало арената и участниците бяха заели местата си на трибуните пред дворците. На пясъка останаха само по един барабанчик и един знаменосец от всяка контрада. Те щяха да покажат уменията си със знамето и жезъла, описвайки сложни фигури във въздуха под ритъма на барабаните, последен поздрав към тълпите преди състезанието, последен шанс да спечелят сребърното блюдо за своята гилдия.

РАЗКАЗЪТ НА ЛЕКАРЯ

— Оперирах през цялата нощ до изгрев слънце. Санитарите бяха не по-малко уморени от мен, но носеха мъжете на масата и аз правех каквото можех. Преди зазоряване тя изчезна. Просто изчезна. Не я бях видял да идва, не я видях да си отива…

— На сутринта настана затишие — продължи той. — Върволицата постепенно оредя и накрая секна. Успях да си измия ръцете и да мина сред ранените, за да преброя умрелите през нощта и да помоля да ги изнесат.

— Колко бяха?

— Нито един.

— Нито един ли?

— Нямаше нито един умрял. Не и онази нощ, докато слънцето не изгря на първи юли. В оня ъгъл ей там имаше трима алжирци. С рани в гърдите и корема. Единият беше с разкъсани крака. Бях ги оперирал късно през нощта. Държаха се мъжки. Лежаха безмълвно, гледаха небето и сигурно си мислеха за сухите хълмове на Магреб, откъдето бяха дошли, за да се бият и умрат за Франция. Те знаеха, че умират, и чакаха Аллах да ги повика. Но не умряха.

— Точно там, където седи жена ви, лежеше едно момче от Остин, Тексас. Когато го донесоха, притискаше корема си с ръце — мъчеше се да задържи червата си вътре. Можах само да напъхам вътрешностите му обратно и да му зашия корема. Беше изгубил много кръв.

— Призори го чух да плаче и да вика майка си. Давах му живот най-много до обяд, но той не умря. Сутринта стана горещо, въпреки че слънчевите лъчи не стигаха дотук. Но знаех, че когато слънцето се издигне, ще настане истински ад. Наредих да преместят операционната маса на сянка под аркадата, но за хората навън нямаше голяма надежда. Слънцето щеше да ги довърши.

— Онези под аркадата бяха късметлии. Имаше трима англичани, всички от Нотингам. Единият ме помоли за цигари. Навремето моят английски беше лош, но тази дума е международна. Отговорих му, че с разкъсани от шрапнел дробове като неговите най-малко му трябва цигара. Той се засмя и ми каза, че когато пристигнел генерал Александър, поне той щял да му даде. Шантав английски хумор. Но и смел. Те знаеха, че няма да се приберат у дома, но въпреки това можеха да пускат глупави шеги.

— Когато всички санитари се върнаха от бойното поле, реквизирах още трима. Те бяха изтощени и озверели, но слава Богу, германската дисциплина надделя. Новата смяна застъпи и първите ми трима санитари се свиха в един ъгъл и заспаха.