Читать «Преображението» онлайн - страница 3

Франц Кафка

— Грегор! Грегор! — подвикна той. — Какво става с тебе?

А след малко го подкани още веднъж с по-дебел глас:

— Грегор! Грегор!

На другата странична врата пък тихо проплака сестрата.

— Грегор! Не ти ли е добре! Имаш ли нужда от нещо?

— Вече съм готов.

Помъчи се да изговаря отделните думи най-старателно и да вмъква дълги паузи помежду им, та да отстрани всичко необичайно в гласа си. Бащата също се върна към закуската си, сестрата обаче шепнеше:

— Грегор, отвори, умолявам те!

Ала на Грегор и през ум не му минаваше да отвори, а благодари на придобитата от пътуванията привичка дори в къщи предпазливо да заключва нощем всички врати.

Най-напред искаше спокойно и несмущавано да стане, да се облече, преди всичко да закуси и чак тогава да реши какво да прави и по-нататък, защото — това добре забеляза — размишленията в леглото нямаше да го доведат до нищо разумно. Припомни си, че неведнъж в леглото бе усещал някаква слаба болка, предизвикана навярно от неудобното положение, която сетне, след ставане, се оказваше чиста приумица, и бе любопитен как днешните видения постепенно ще се разпръснат. Ни най-малко не се съмняваше, че промяната в гласа не е нищо друго, а само предвестник на порядъчна простуда — професионално заболяване на търговските пътници.

Да се махне одеялото бе съвсем просто; наложи се единствено да поиздуе корема си и то се смъкна само. Ала по-нататък стана трудно, най-вече защото той бе извънредно широк. За да се изправи, нужни му бяха ръце и длани; а вместо това имаше само множество крачка, които непрестанно се движеха в безпорядък и той изобщо не можеше да ги овладее. Речеше ли да свие някое от тях, то първо сред другите се изпъваше; а успееше ли най-сетне да изпълни с това краче, каквото желаеше, в същото време всички останали, сякаш пуснати на свобода, се размърдваха в крайна и болезнена възбуда.

„Само да не оставам без нужда в леглото“ — рече си Грегор.

Най-напред искаше да измъкне от леглото долната част на тялото си, но тази долна част, която впрочем още не бе видял и не можеше да си я представи добре, се оказа много трудно подвижна; всичко ставаше съвсем бавно; и когато накрая изпадна почти в ярост с все сили се устреми безогледно напред, установи, че е избрал лошо посоката, защото се удари силно в единия заден крак на леглото и острата болка го предупреди, че тъкмо долната част на тялото му е за момента може би най-чувствителна.

Ето защо се опита най-напред да измъкне горната половина и внимателно извърна глава към ръба на леглото. Това му се удаде лесно и въпреки широчината и тежестта на туловището, накрая то бавно последва движението на главата. Но когато най-сетне главата му увисна свободно извън леглото, обзе го страх, че ако продължи напред по този начин, накрая ще се строполи на пода и трябваше да се случи направо чудо, та да не си нарани главата. А тъкмо сега за нищо на света не биваше да губи съзнание; по-добре да останеше в леглото.

Но когато след същите усилия облекчено въздъхна и вече заел предишното положение, отново видя крачката си да се борят може би още по-ожесточено едно срещу друго, когато не откри никаква възможност да внесе ред и спокойствие в този произвол, той пак си каза, че по никакъв начин не бива да се излежава и най-разумното е да пожертвува всичко дори при най-слабата надежда да се освободи от леглото. Същевременно обаче не забравяше от време на време да си напомня, че спокойната, най-спокойната разсъдливост струва много повече от отчаяните решения. В подобни мигове той отправяше колкото може по-съсредоточен поглед към прозореца, но за жалост успяваше да почерпи твърде малко упование и бодрост от гледката на утринната мъгла, забулила дори отсрещната страна на тясната улица.