Читать «Мигълс» онлайн - страница 5

По едно време, както вечеряхме, чухме шум, като че някакво тежко тяло се търкаше о външните стени на къщата. Скоро след това се чу дращене и сумтене на вратата.

— Това е Хоакин — каза Мигълс в отговор на въпросителните ни погледи, — искате ли да го видите?

Преди да успеем да й отвърнем, тя отвори вратата и пред нас се появи младо мече гризли, което веднага се вдигна на задните си крака, с увиснали надолу предни лапи, в обичайната просешка поза, загледа Мигълс с обожаващ поглед и така удивително заприлича на Юба Бил.

— Това е моят пазач — обясни Мигълс. — О, той не хапе — добави тя, когато двете пътнички побързаха да се свият в ъглла — Нали, Мечо? — (Последният въпрос бе зададен направо на умния Хоакин) — Знаете ли, момчета — продължи Мигълс, след като нахрани своят пазач и затвори вратата подире й, — имали сте голям късмет, че Хоакин не се е навъртал тука, когато сте дошли тая вечер.

— Че къде е бил? — запита съдията.

— С мен — рече Мигълс. — Бога ми, той припка с мен по тъмното също като че ли е човек.

Ние се смълчахме за малко, заслушани във вятъра. Може би всички виждахме пред себе си една и съща картина — как Мигъл върви през мократа от дъжд гора със своя див пазител. Съдията — спомням си — каза нещо за Уна и нейния лъв, но Мигълс го прие, както и другите комплименти, спокойно и сериозно. Дали съвсем не забелязваше възхищението, което будеше (надали можеше да не й направи впечатление обожанието на Юба Бил), не зная, но самата й прямота говореше за чувството на пълно равенство с мъжете, което се възприемаше като жестоко унижение от по-младите ни другари.

Случката с мечето с нищо не издигна Мигълс в очите на нашите спътнички. В същност, щом вечерята свърши, от двете ни дами повя такъв студ, че никакви борови цепеници, донесени от Юба Бил и хвърлени като жертвоприношение в огнището, не можаха напълно да го разсеят. Мигълс го усети и заявявайки изведнъж, че е време „за лягане“, предложи на дамите да им покаже леглата в съседната стая.

— Вие, момчета, ще трябва да се настаните тука, край огъня, кой както може — добави тя, — защото друга стая освен тая няма.

Нашият пол — разбира се, драги мой господине, аз имам предвид по-силната част от човешкия род — обикновено не подлежи на обвинения в любопитство или пристрастие към клюките. Въпреки това принуден съм да кажа, че, щом вратата се затвори зад Мигълс, ние се скупчихме заедно, зашепнахме с усмивки и хихикане и заразменяхме подозрения, предположения и хиляди догадки за хубавата ни домакиня и странния й съжител. Боя се, че дори поразбутахме този слабоумен паралитик, който седеше сред нас като безмълвен Мемнон загледан с безметежното безразличие на миналото в спрадалческите си очи в мирските ни сплетни. В разгара на възбуден спор вратата отново се отвори и Мигълс се върна при нас.

Но явно не същата Мигълс, която ни бе смаяла с появяването си преди няколко часа. Очите й бяха сведени и когато се поколеба за миг на прага, понесла през ръка одеяло, можеше да се помисли, че е оставила зад гърба си непринуденото безстрашие, с което ни беше очаровала преди малко. Като влезе вътре, тя придърпа ниско столче до креслото на паралитика, седна, наметна се с одеялото и каза: