Читать «Великият Гетсби» онлайн - страница 6
Ф. Скот Фицджералд
Разказах й как бях спрял в Чикаго за един ден на път към Източните вдати и как десетина души са й пратили много здраве по мен.
— Липсвам ли им? — извика възторжено тя.
— Целият град е безутешен. Задното ляво колело на всички коли е почернено като траурен венец и по северния бряг цяла нощ непрекъснато вият сирени.
— Колко прекрасно! Нека се върнем, Том. Утре! — После тя прибави без всякаква връзка: — Трябва да видиш малката.
— Бих желал.
— Заспала е. Сега е на три години. Никога ли не си я виждал?
— Никога.
— Е, трябва да я видиш… Тя е…
Том Бюканан, който крачеше неспокойно из стаята, се спря и сложи ръка на рамото ми.
— С какво се занимаваш, Ник?
— С ценни книжа.
— Къде работиш?
Казах му.
— Никога не съм чувал тази фирма — забеляза той решително.
Това ме подразни.
— Ще я чуеш — отговорих сопнато. — Ще и чуеш, ако останеш на Изток.
— О, ще остана, не се тревожи — рече той, като погледна към Дейзи, а сетне отново към мене, готов да посрещне нови забележки. — Трябва да съм истински глупак, за да живея другаде.
В този момент мис Бейкър каза: „Абсолютно вярно!“ — така внезапно, че аз се сепнах — това бяха първите думи, които тя бе произнесла, след като бях влязъл в стаята. Очевидно това изненада нея толкова, колкото и мене, защото тя се прозина и с няколко бързи, ловки движения се изправи насред стаята.
— Схванах се — оплака се тя, — не помня вече откога лежа на този диван.
— Не поглеждай към мен — отвърна Дейзи. — Цял следобед се мъча да те накарам да отидем в Ню Йорк.
— Не, благодаря — каза мис Бейкър към четирите коктейла, току-що донесени от помещението за сервиране. — Сега усилено тренирам.
— Тренираш! — погледна я домакинът недоверчиво. Той глътна коктейла си, сякаш беше капка на дъното на чашата. — Просто не мога да разбера как изобщо успяваш да постигнеш нещо.
Погледнах към мис Бейкър, като се чудех какво може „да постига“. Правеше ми удоволствие да я гледам. Тя беше слаба девойка с малък бюст, с изправена стойка, която подчертаваше, като отхвърляше назад раменете си подобно на млад кадет. Сивите й, зачервени от слънцето очи ме гледаха с учтиво любопитство, отговарящо на моето, от едно бледо, очарователно, недоволно лице. Сега ми се стори, че съм я виждал някъде по-рано — нея или нейна снимка.
— Вие живеете в Уест Ег — каза презрително тя. — Познавам един човек там.
— Не познавам нито един…
— Сигурно познавате Гетсби.
— Гетсби? — запита Дейзи. — Кой Гетсби?
Преди да успея да кажа, че ми е съсед, съобщиха, че вечерята е сложена; като мушна властно твърдата си ръка под моята, Том Бюканан ме изведе стремително от стаята, сякаш преместваше шахматна фигурка от едно квадратче в друго.