Читать «Великият Гетсби» онлайн - страница 13

Ф. Скот Фицджералд

Обстановката беше бедна и гола: единствената кола, която се виждаше, беше покритата с прах развалина на един Форд, сгушена в тъмен ъгъл. Мина ми през ума, че това подобие на гараж е само параван и че отгоре са скрити тайнствени и разкошни помещения, когато самият собственик се появи на вратата на една канцеларийка, като бършеше ръцете с парцал. Той беше рус, унил човек, анемичен, но нелишен от известна красота. Когато ни видя, в светлосините му очи проблесна слаб лъч на надежда.

— Здравей, Уилсън, стари приятелю — каза Том, като го тупна весело по рамото. — Как е работата?

— Не мога да се оплача — отвърна неубедително Уилсън. — Кога ще ми продадете онази кола?

— Идущата седмица; моят човек сега работи нещо по нея.

— Малко бавничко работи, а?

— Не, не работи бавничко — рече студено Том. — Пък ако гледаш на тази работа така, може би ще е по-добре в края на краищата да я продам другаде.

— Не искам да кажа това — побърза да се оправдае Уилсън. — Просто мисълта ми беше…

Гласът му замря и Том огледа нетърпеливо гаража.

После чух стъпки по някаква стълба и в миг пищната фигура на една жена препречи светлината, идваща от вратата на канцеларийката. Тя беше към трийсет и пет годишна и малко едра, обаче носеше плътта си чувствено, както някои жени умеят да правят това. Лицето й над тъмносинята рокля на капки от крепдешин, не съдържаше никакъв проблясък или лъч на хубост, но от цялата й снага лъхаше жизненост, която се долавяше веднага, като че ли горещата й кръв можеше да закипи всеки момент. Тя се усмихна бавно, мина край съпруга си, сякаш той изобщо не съществуваше, и се здрависа с Том, гледайки го право в очите. После навлажни устните си и без да се обръща, каза на мъжа си с мек, дрезгав глас:

— Защо не донесеш столове, та човек да може да седне?

— О, разбира се — съгласи се бързо Уилсън и тръгна към малката канцеларийка, като веднага се сля а циментеносивия цвят на стените. Белият прах обви тъмнея му костюм и пепелявата му коса, така както обвиваше всичко наоколо — освен съпругата му, която се приближи към Том.

— Искам да те видя — каза Том жадно. — Вземи следващия влак.

— Добре.

— Ще те чакам до вестникарската будка на по-ниския перон.

Тя кимна и се отделя от него точно когато Джордж Уилсън се появи с два стола от вратата на канцеларийката си.

Почакахме я надолу по пътя, където не можеха да ни видят. Това беше няколко дни преди Четвърти юли и едно сиво, мършаво италианче поставяше фишеци край железопътната линия.

— Ужасно място, нали — каза Том, разменяйки смръщен поглед с доктор Екълбърг.

— Страшно.

— За нея е добре да се маха понякога оттам.

— Съпругът й не възразява ли?

— Уилсън? Той мисли, че тя отива на гости у сестра си в Ню Йорк. Толкова е тъп, че просто не съзнава, че живее.