Читать «Леденият дворец» онлайн - страница 4

Последния му следобед те се разхождаха и тя откри, че стъпките им ги водят към едно от любимите й убежища — гробищата. Когате се появиха, сивобели и златно-зелени под веселото късно слънце, тя спря нерешително до желязната врата.

— Ти тъжен ли си по природа, Хари? — попита тя усмивка.

— Аз тъжен?

— Тогава да влезем. Те потискат някои хора, но аз ги обичам.

Влязоха през вратата и една пътека ги поведе през вълниста долина от гробове, прашносиви и плесенясали от петдесетте години; странни издълбани с цветя и вази от седемдесетте; натруфени и грозни от деветдесетте, с дебели мраморни ангелчета, безизразно заспали върху каменни възглавници и големи невъзможни плетеници от безименни гранитни цветя. Понякога виждаха коленичила фигура да полага цветя, но над повечето от гробовете лежеше тишина и изсъхнали листа с единственото благоухание, което техните смътни спомени можеха да пробудят в живите мозъци.

Те стигнаха върха на един хълм и пред тях се възправи висок, кръгъл надгробен паметник, изпъстрен с тъмни петна от влага и наполовина обрасъл в лози.

— Марджори Лий — прочете тя. — 1844–1873. Сигурно е била изящна. Умряла е на двайсет и девет години. Милата Марджори Лий — прибави тя меко. — Представяш ли си я, Хари?

— Да, Сали Каръл.

Той почувствува как една малка ръка се провря в неговата.

— Мисля, че е била мургава и винаги е превързвала косата си с панделка, облечена е била в разкошна кринолинена рокля в небесносин и тъмнорозов цвят.

— Да.

— О, била е чудесна, Хари. Онзи тип момиче, родено да стои на широка веранда с колони и да посреща гости. Мисля си, че много мъже са отишли на война с желанието да се върнат отново при нея. Но може би никой не се е върнал.

Той се наведе близо до надгробния камък, като търсеше данни за брака й.

— По нищо не личи.

— Разбира се, че няма да личи. Какво може да е по-добро от простото „Марджори Лий“ и една красноречива дата?

Тя се прилепи до него и неочаквана буца заседна на гърлото му, когато русите къдри докоснаха неговата буза.

— Виждаш каква е била, нали, Хари?

— Виждам — съгласи се нежно той. — Виждам през твоите скъпи очи. Сега ти си красива, затова знам, че и тя сигурно е била такава.

Те стояха притихнали един до друг и той чувствуваше как раменете й леко потръпват. Нежен ветрец премина над хълма и накъдри обърнатата надолу периферия на шапката й.

— Да слезем там.

Тя посочи към едно равно място от другата страна на хълма. Върху зелената площ имаше поне хиляда сивобели кръстове, наредени в безкрайни, строги редици, като пирамиди от пушките на батальон.

— Това са мъртвите на Конфедерацията — каза просто Сали Каръл.

Те вървяха край редиците и четяха надписите, винаги само едно име и дата, понякога доста нечетливи.

— Най-тъжен е последният ред, виж, там далече. На всеки кръст има само дата и думата „незнаен“.

Тя го погледна и очите и се напълниха със сълзи.