Читать «Диамантът, голям колкото „Риц“» онлайн

Ф. Скот Фицджералд

Диамантът, голям колкото „Риц“

I

Джон Т. Ънгър произхождаше от семейство, което от няколко поколения беше добре известно в Хадес — малко градче на река Мисисипи. Баща му неведнъж бе излизал победител в разгорещените любителски мачове по голф; мисис Ънгър пък с безкрайните си политически обръщения си бе спечелила сред своите съграждани прозвището „неизтощимата“, а младият Джон Т. Ънгър, който тъкмо бе навършил шестнайсет, умееше да танцува всички най-модерни танци, пренесени от Ню Йорк, още преди да беше обул дълги панталони. И сега му предстоеше да прекара известно време далеч от дома си. Преклонението пред образователните заведения на Нова Англия — това всеобщо зло за провинциалните градове, което всяка година откъсваше от тях най-обещаващите млади хора — беше завладяло и неговите родители и тяхното единствено желание бе той да продължи обучението си не другаде, а само в училището „Св. Мидас“, близо до Бостън. Градчето Хадес беше твърде малко за техния любим и даровит син.

Сега обаче в Хадес не е така — ако сте били там, сигурно сте го разбрали, — имената на тези най-модни училища и колежи не правят вече същото впечатление. Въпреки претенцията на жителите му, че са осведомени за всичко и че са в крак с най-новото и в облеклото, и в маниерите, и в литературата, те тъй отдавна живеят откъснати от големия свят, че тяхната осведоменост не почива на нищо друго освен на случайно дочути неща. Например онова светско „парти“, което в Хадес минава за най-изискано, в очите на една чикагска месарска принцеса несъмнено би изглеждало „доста селяшко“.

И тъй Джон Т. Ънгър беше в навечерието на своето заминаване. Мисис Ънгър с типична майчинска грижовност пълнеше куфарите му с излишни катове бельо и електрически вентилатори, а мистър Ънгър подари на сина си един азбестов портфейл, солидно натъпкан с пари.

— Помни, че всякога си добре дошъл тук — каза той. — Можеш да бъдеш сигурен, момчето ми, че ще намериш дома ни винаги отворен.

— Зная — отвърна Джон с пресипнал от вълнение глас.

— Не забравяй никога кой си и откъде произхождаш — продължи гордо баща му, — и това ще те предпази от беди. Ти си член на фамилията Ънгър — от Хадес.

Баща и син си стиснаха ръцете и Джон тръгна с плувнали в сълзи очи. Десет минути по-късно той беше вече извън пределите на града и се спря, за да хвърли един последен поглед назад. Старомодният викториански девиз над градските порти събуди у него някакво особено умиление. Баща му неведнъж бе предлагал да се смени с нещо, което би изразявало по-голям размах и широта като например: „Хадес — вашата благоприятна възможност“ или просто едно „Добре дошли“, изписано над две крепко стиснати ръце, очертани с електрически крушки. Мистър Ънгър намираше, че старият девиз е малко тягостен, но и досега…

Джон дълго гледа назад, после рязко се обърна и решително пое пътя си. Светлините на Хадес, които озаряваха небето, грееха в този миг с някаква особена топлота и прелест.