Читать «Ние» онлайн - страница 3

Евгений Замятин

И също както сутринта, на хелинга, отново видях — сякаш за първи път в живота си видях всичко: нерушимите прави улици, лъчистия стъклен паваж, божествените паралелепипеди на прозрачните жилищни сгради, квадратната хармония на сиво-синкавите редици. И сякаш не цели поколения, а аз, самият аз съм победил стария Бог и стария живот, самият аз съм създал всичко това — и сякаш съм някаква кула, страхувам се да си помръдна лакътя, за да не се посипят отломки от стени, куполи и машини…

А след миг — скок през вековете, от + към –. Спомних си (очевидно обратна асоциация) — ненадейно си спомних една картина в музея: някогашен булевард, от двайсетия век, оглушително пъстра, безредна тълпа от хора, колела, животни, афиши, дървета, багри, птици… Разправят, че наистина е било така — можело е да бъде. Стори ми се толкова неправдоподобно, толкова нелепо, че не се стърпях и прихнах да се смея. И веднага ехо — смях — отдясно. Обърнах се: пред очите ми — бели — необикновено бели и остри зъби, непознато женско лице.

— Извинете — каза тя, — но вие така вдъхновено обгръщахте всичко с поглед като някакъв митичен бог в седмия ден от сътворението. Сякаш сте сигурен, че и мен сте сътворили тъкмо вие, а не някой друг. Много съм поласкана…

Всичко това без усмивка, дори, бих казал, с известна почтителност (може би тя знае, че съм от създателите на ИНТЕГРАЛА). Но не съм сигурен: в очите или във веждите — някакъв странен, дразнещ хикс, ала не мога да го уловя, да му дам цифров израз.

Кой знае защо, се смутих и леко объркан, започнах логически да мотивирам смеха си. Съвършено ясно е, че този контраст, тази непроходима пропаст между сегашно и минало…

— Но защо да е непроходима? (Какви бели зъби!) Над пропастта може да се прехвърли мост. Представете си само: барабан, батальони, редици — нали това също го е имало — следователно…

— Е, да: ясно! — извика тя (мислите ни поразително се пресякоха: тя — почти с моите думи — онова, което записвах преди разходката).

— Разбирате ли: дори мислите. Така е, защото никой от нас не е „един“, а само „един от“. Толкова сме еднакви…

Тя:

— Сигурен ли сте?

Зърнах вдигнатите й под остър ъгъл към слепоочията вежди — като острите рогчета на хикса и, кой знае защо, отново се смутих; погледнах надясно, наляво — и…

Отдясно — тя, рязка, упорито-гъвкава като тънка жилава пръчка, I–330 (виждам вече номера й); отляво — О, съвсем друга, цялата от окръжности, с детската гънка на ръката; и в края на нашата четворка — непознат мъжки номер — някак двойно извит като буквата S. Всички бяхме различни…

Тази отдясно, I–330, явно улови объркания ми поглед — и въздъхна:

— Да… Уви!

Всъщност това „уви“ бе съвсем намясто. Но отново нещо в лицето или в гласа й…

— Никакво „уви“ — казах с неприсъща за мен рязкост. — Науката се развива и очевидно ако не сега, след петдесет, сто години…

— Дори носовете на всички…

— Да, носовете — вече почти крещях. — Щом има някакъв, все едно какъв повод за завист… Щом моят нос е като копче, а неговият…

— Е, вашият нос е дори „класически“, както са казвали едно време. Но, виж, ръцете… Хайде, покажете, покажете си ръцете!