Читать «Ние» онлайн - страница 11

Около 16 (по-точно 16 без десет) бях вкъщи. Изведнъж — телефонът:

— Д–503? — женски глас.

— Да.

— Свободен ли сте?

— Да.

— Аз съм I–330. Сега ще прелетя до вас и ще отидем в Древния Дом. Съгласен ли сте?

I–330… Тази I ме дразни и отблъсква — почти ме плаши. Тъкмо затова й казах: да.

След пет минути бяхме вече в авиолета. Синята майска майолика на небето и лекото слънце, което бръмчи след нас със златния си авиолет, без да ни изпреварва и без да изостава. Но там отпред — като перде на очите — се белее облак, нелеп, пухкав като бузите на старинен „купидон“, и това някак ми пречи. Предният илюминатор е вдигнат, вятър, устните пресъхват, принуден си непрекъснато да ги облизваш с езика — и непрекъснато мислиш за устни.

Ето, вече се виждат в далечината мътнозелени петна — там, зад Стената. После сърцето неволно замира — надолу, надолу, надолу, като от стръмен склон — и ето ни пред Древния Дом.

Цялото това странно, нестабилно, сляпо съоръжение е поставено в стъклена черупка: иначе, разбира се, отдавна да е рухнало. Пред стъклената врата/ — старица, цялата сбръчкана, особено около устата: само гънки и бръчки, устните — хлътнали навътре и сякаш сраснали се — не беше за вярване, че ще заговори. Но все пак тя заговори:

— Какво, милички, къщурката ми ли искате да разгледате? — И бръчките й засияха (тоест вероятно се подредиха лъчеобразно, което създаде впечатлението, че са „засияли“).

— Да, бабке, затъжихме се — каза I.

Бръчиците сияеха:

— Слънцето, а? Какво, какво? Ах, лудетино такава, ах, лудетино! Зна-я, зная! Хайде, добре: влизайте сами, на мен ми е по-хубаво тук, на слънце…

Хм… Вероятно моята спътничка е честа гостенка тук. Искам да се отърся от нещо — пречи ми: сигурно от онзи натрапчив зрителен образ — облакът върху гладката синя майолика.

— Обичам тази старица — каза I, когато се качвахме по широката тъмна стълба.

— Защо?

— Не зная. Може би заради устата й. А може и за нищо. Просто така.

Присвих рамене. Тя продължаваше, леко усмихната, а може би без изобщо да се усмихва:

— Чувствувам се много виновна. Ясно е, че трябва да бъде не „просто-така-любов“, а „заради-нещо-любов“. Всички стихии трябва да бъдат…

— Ясно… — започнах аз, но веднага се сепнах при тази често повтаряна от мен дума и крадешком погледнах I забеляза ли тя това, или не?

Тя гледаше някъде надолу; клепачите й бяха спуснати — като щори.

Спомних си: вечер, около 22, минавах по булеварда и сред ярко осветените прозрачни клетки — тъмни, със спуснати щори, и там, зад щорите — — Какво крие тя там, зад щорите? Защо ми позвъни днес и защо е всичко това?

Тежката непрозрачна врата се отвори със скърцане — и влязохме в мрачно разхвърляно помещение (наричали са го „апартамент“). Същият онзи странен „кралски“ музикален инструмент — и чудновата, неорганизирана, безумна като тогавашната музика пъстрота на багрите и формите. Бяла плоскост отгоре; тъмносини стени; червени, зелени, оранжеви подвързии на древни книги; жълт бронз — свещници, статуя на Буда; епилептично изкривени, невлизащи в никакви уравнения линии на мебелите.