Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 50

Капсулата пъхна закръгления си нос в зеления храсталак и се разцепи на две. Ротанов взе пакета с модното яке от ренилан, подарък за Олег, и се отправи към къщи, без да се интересува за кабината. Нея щяха да я вдигнат при поредния рейс на лайнера.

Къщата го посрещна с миризмата на небоядисано дърво. Разсъхналите се дъски на стълбището заскърцаха. Той спря пред вратата и за миг застана неподвижно, вдишвайки силната миризма на чам. Обичаше тази горска къща. Може би защото идваше тук толкова рядко…

Кладенец с геранило на двора, без каквито и да било автоматични помпи или други допълнения. Истински кладенец. Интересно дали Олег е донесъл вода? Сигурно и печката не е запалил. Олег беше упорит привърженик на стария начин на живот, а това си имаше някои неудобства. От последния робот-чистач той направи нещо подобно на ръчна прахосмукачка и оттогава съвместното им ергенско жилище винаги беше покрито с дебел слой прах. Ротанов се усмихна, като се мъчеше да си спомни кога за последен път бяха оставяли ключа в бюрото за почистване. Май миналата година… Вратата изскърца. Показа се съненото лице на Олег.

— Защо стърчиш на стълбището?

— След столицата тукашният въздух предразполага към размисъл.

— Аха, ясно. Но все пак влез. Обади се Ирина. Каза ми кога пристигаш. Дори печката запалих. Значи сега е твой ред.

— Ирина ли? Тя пък откъде е научила?

— Питай нея. Между другото не се измъчвай от угризения на съвестта. Вече знам всичко за твоята експедиция.

— И това ли ти каза Ирина?

— Имам си свои източници на информация.

Можеше да избегне трудния разговор, но Ротанов нещо не разбираше. Олег прие твърде леко всичко това. Колкото и да се стараеше, едва ли щеше да може така добре да изиграе ролята на равнодушен. Тук имаше нещо друго. Интересно какво?

В стаята, обзаведена с груби дървени мебели, гореше огромна руска печка, заслуга на Олег. Той направи тази необикновена печка по музейни чертежи. Дори някакви специалисти идваха да разгледат това чудо. В огромния овален отвор бумтеше огънят. Искаше му се да седне на широката дървена пейка и да помълчи. През дългите години, прекарани в космоса, те се бяха научили да мълчат. Но там беше друго. На масата димеше котле с ароматни сипкави варени картофи, до тях имаше и сланина. Наистина тя като че ли беше синтетична. Но на Ротанов му беше все едно каква е.

След вечерята настъпи неловко мълчание. И двамата знаеха, че няма да избегнат разговора за експедицията. Ротанов искаше да разбере какво се крие зад привидното равнодушие на Олег, но не можеше да го попита направо, за да не му причини излишна болка. За да сложи веднъж завинаги край на всичко това, най-после каза:

— Предварително е било решено, още преди да ме поканят, че ще лети един човек.

— Знам.

— Чудесно. Наистина не разбирам откъде си го научил. И затова не знам какво би искал да чуеш от мен.