Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 166

Облакът едва забележимо се люлееше. По него от край до край преминаваха светлинни вълни, слабо трептене на границата на видимостта ги съпровождашс в зелено, розово и светлосиньо.

Вълните следваха една след друга и безшумно изчезваха, осветени по краищата от рояк искрици. Картината може би беше красива. Ала той почувствува някаква странна апатия, тъй като всичко, което ставаше, беше толкова чуждо и нечовешко, че бе изгубило оня първобитен ужас, който го съпроводи до поляната. Вече не изпитваше нито гняв, пито страх, а само горчивина и лека тъга, които обземат човек винаги, когато попадне на гробище, защото тази гнилоч, пръсната из поляната, напомняше гробище.

„Ето че най-после се добрах до гнилото сърце на тая проклета планета“ — каза си той, но не изпита нито радост, нито удовлетворение. Усети някаква странна двойственост, все едно че в него се беше събудил нов, непознат човек и той някак насмешливо и тъжно наблюдаваше сега предишния Ротанов, които дойде на поляната, стиснал оръжието, готов да отмъщава, да съди и да изпълни присъдата, без да има никакво право нито на едното, нито на другото, само защото онова, което видя, излизаше извън рамките на обичайните човешки представи за морал и логика.

Той не можеше да насочи огнения смерч към тези кристали, в които, подобно на спорите, се пазеха зародиши на живота. Всичко, което е било и ще бъде Филин, тя, Берг и десетки други същества, способни да се огорчават, радват, страдат… В пламъка щеше да настъпи само краят.

Не, той им подари този странен втори живот и нямаше право да им го отнема. Обърна се и бавно затътра крака обратно. При всяка крачка пулсаторът болезнено го удряше по рамото. Спря се и ядосано пъхна в раницата безполезното, безсмислено тук оръжие.

Поляната се разстилаше пред него притихнала и необикновена и въпреки всичко повече приличаше на нощно небе, отколкото на гробище. „Нищо не сме ви сторили… Защо тогава?“ — тихо попита той и като не получи отговор, реши да продължи нататък, но изведнъж се закова. Отговорът се криеше някъде тук, съвсем близо. Ето че всичко се подреждаше, всички онези сведения и факти, които се въртяха в главата му до този момент като някаква каша, застанаха на мястото си.

„Има такъв комар… Преди да снесе яйцето си, той трябва да се напие с човешка кръв“ — беше му казал инженерът, но той не му повярва.

„Вие сте абсолютно нормален, абсолютно“ — рече му докторът, когато му направи пълно изследване след първата среща с люса. И се оказа, че той единствен в колонията не беше пострадал от контакта с него.

„Люсовете не проявяват зла воля — обясни му тогава докторът, — те представляват само една молекулярна суспенсия, рояк мушици с твърде елементарна програма на поведение.“ И това беше важно. Откъде се е взела тази програма, която кара люсовете да нападат хора, именно хора. Наистина не всички, тъй като на някои от тях нападението не причинява вреда, затова пък на други… „Хибернизацията отслабва наследствеността, а всички ние сме потомци на осакатените при полета хора.“ „С други думи, люсът не може да навреди на здрав човек, тъй ли?“ — попита той тогава, но не получи отговор. Сега знаеше съвсем точно, че е така. И още…