Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 159

Ел работеше в биологическата лаборатория на центъра. Но заниманията си там тя не смяташе за работа. И той я разбираше, сам увлечен от опитите, които правеше тя. Вероятно за това увлечение допринесе и липсата на определено време за занимания. Нещо повече, те не бяха задължителни и така се превърнаха в своеобразна игра, в развлечение.

Всички врати бяха отворени. И преди не ги заключваха, с изключение на онези, които водеха към опасните помещения или самостоятелните стаи на новаците.

Докато Фил се разхождаше по плажа, сградата напълно опустя. Струваше му се невъзможно Ел да е заминала, без да му се обади.

Но цялата апаратура бе изключена от мрежата и покрита с калъфи, нечии грижливи ръце бяха подготвили лабораторията за продължителен престой. Сградата беше като заспала. Той още половин час обикаля из коридорите и залите, спомняйки си неволно първия ден, когато тичаше от коридор в коридор като подгонено бездомно кученце. Сега поне си имаше стая и не му оставаше нищо друго, освен да се скрие там от своя страх и самотата.

До масата седеше непознат русокос синглит и замислено въртеше в ръце стъклената статуетка. Фил се стъписа от изненада. При синглитите не беше прието да се влиза в чужда стая без разрешение. Грубото нахълтване не предвещаваше нищо добро.

4

Ротанов сякаш плуваше в мътно безбрежно море. Когато напусна града, още се надяваше, търсеше нещо. Какво? Вече не знаеше. Макар че ако напрегнеше паметта си, щеше да си спомни, че доскоро имаше съвсем определена цел — да настигне синглитите, които бяха напуснали града, да намери мястото, където отиваха, водени от някаква неизвестна, тайнствена причина… Но от час на час целта ставаше все по-неясна, сякаш мъглата, която го заобикаляше, проникваше в главата му, пречеше му да мисли и го объркваше. Нали Ротанов искаше да открие не само мястото… Не само отговора на загадката на тази планета. Той търсеше жената, по-точно синглитката. Той изпълни последната й молба, позволи й да си отиде, завинаги да изчезне в белезникавото блато и заплати твърде скъпо.

Обрече се да върви по един път без начало и край. И сега цял живот щеше да броди все така, залутан в мъглата, без да знае накъде и защо.

Умората вече се обаждаше. Той все по-често се спъваше, отдавна бе загубил представа за времето и пространството. Понякога му се струваше, че откак се помни все се влачи в тази еднообразна сива каша и ще върви още дълги години, без каквато и да е надежда да стигне до края.

За миг му се стори, че в мъглата изгря познатото му земно слънце. Ярките му лъчи разкъсаха студените пипала на мъглата, облъхна го топъл вятър, който издуха лепкавата мръсотия от лицето му, а отблясъците от горящите дървета осветиха склона на хълма, по който вървеше. Съзнанието му отново възвърна предишната си спокойна яснота, мислите му се подредиха.

Всичко се опрости и избистри. Той беше инспектор. Имаше инструкции, в тях можеше да намери отговор и на най-сложните въпроси. Прост и ясен отговор. С някаква част от съзнанието си долавяше, че с него не всичко е наред. Прокалено дълго вървя, много се умори. Нападенията на люсовете сигурно бяха оставили някаква следа.