Читать «Джени, жена по природа» онлайн - страница 3

— Този път какво има, Джени? — живо попита той. — Кажи, какво се е случило?

Очите й, замъглени, замигаха, тя разтри чело и пламналите си страни, сякаш да обърше от тях неприятното чувство. Съдията Рейни се наведе близко до Джени и утешително я потупа по ръката.

— Като ми каза, че искаш да намина на връщане тази вечер, защо не ми обади какво е станало? Какво има, Джени? Кажи!

Лявата й ръка изтощено се отпусна в скута и. Дигна другата и посочи към иззиданата от червени тухли църква вън.

— Какво може да има, Майло? — рече тя и уморено сви рамене. — Вече знаеш.

— Пак ли са идвали при тебе? — Той кимна с разбиране. — Това ли беше всичко, Джени?

— Да. — За миг тя затвори очи. — Да. — После заговори с остър глас, в който звучаха гневни нотки.

— Тия отвратителни типове от Църквата на Суровия кръст продължават да правят, каквото им дойде наум, само и само да ми причиняват неприятности. Откога живея тук, с нито един съсед не съм се скарала. С Клара Крокмор, ей там, в жълтата къща, сме приятелки, ходим си на гости всеки ден. А Норма Поуп, съседката откъм задния двор, винаги ми е давала жената разсад от градината си, разменяме си гозби и нито един път не е пропуснала да ми съобщи клюките от нейната улица. А тия верующите… лицемери! Мен ако питаш, няма да мирясат, додето не ме тикнат в затвора на доживотен, или не стана на прах в гробищата. По-рано, беше след първо число от месеца, помъкнаха се и заразправяха какви ли не врели-некипели за Вийзи Гудуили и за мене. Било срамота и грехота, дето съм му дала стая под наем и съм му разрешила да живее под един покрив с мен, че и нощно време дори. Щели да кажат на полицейския началник в Солисо, на областния шериф в Индианола, лично при губернатора на щата щели да отидат да ме обадят — да ме арестуват, ако не изгоня незабавно Вийзи. — Джени млъкна за миг, пое си дълбоко дъх и плътно отри ръце в тялото си. — Бедният Вийзи Гудуили! — очите й се насълзиха, като произнесе името му. — Бедният Вийзи Гудуили! При мен му беше единственият истински дом, който си е имал на този свят. А тия, религиозните, се помъчиха да го изхвърлят и оттук. Всеки знае, че през зимата, три месеца само, когато не ходи по панаирите да си вади хляба, като се показва на хората, тук му е едничкият дом. Човечецът и без това си няма никакъв роднина, нито един близък, при когото да се свре. Разправяше, че дори и да открие някой далечен сродник, никой нямало да го прибере с охота, па дори и наем да предложи за три месеца. Знаеш колко му е трудно да си намери жена от същата порода и да живее, нормално като другите хора. Преди всичко такива като него по света много няма. Вийзи обясняваше, че роди ли се момиченце между техните хора, съшил миг или ден-два по-късно вече го ангажирали, а след туй пък почвали големите препирни между по-видните семейства, предлагали се значителни суми и прочие. Отдавна се беше отказал да си търси обикновена жена, която да го гледа. Сегиз-тогиз, разправяше, като пътувал от панаир на панаир, ще се намери някоя да се позаинтересува от него насаме, но коя ще е тая, дето би се показала с такъв пред хората? Бедният Вийзи Гудуили! Бедният Вийзи Гудуили! Просто не зная какво щеше да прави, ако не бяхме се сприятелили. В такива случаи се радвам, че съм родена с широко сърце и добра душа — иначе кой щеше да се грижи за Вийзи? Че не бил като другите — голяма работа, хайде сега да не се радва на жените като останалите мъже, тъй ли? И той като всеки друг си има силици, човекът. — Джени обра бликналите сълзи с пръсти.