Читать «Реката с две сърца» онлайн

Ърнест Хемингуей

Реката с две сърца

Първа част

Влакът продължи нагоре и изчезна зад един от хълмовете, покрити с обгоряла гора. Ник седна на брезентовия вързоп с провизиите и завивките, които железничарят му хвърли от вратата на фургона. Градът го нямаше, нямаше нищо освен релсите и обгорялата земя. От тринадесетте кръчми, наредени на единствената улица на Синей, нямаше и следа. Стърчаха само основите на хотела. От огъня камъкът се бе напукал и натрошил. Това бе всичко, оцеляло от град Синей. Дори горният слой на почвата се бе превърнал в пепел.

Ник огледа обгорелия склон, сякаш очакваше да види там разпръснатите къщи, и тръгна по линията към моста. Реката си беше на мястото. Тя се виеше около дървените подпори. Ник погледна бистрата вода, оцветена в кафяво от каменистото дъно, и забеляза пъстървите, увиснали неподвижно с трепкащи перки. С резки движения те сменяха положението си и пак застиваха в бързата вода. Ник дълго време не свали очи от тях.

Той наблюдаваше как устояват с глава срещу течението, безброй пъстърви в дълбоката вода, леко деформирани, когато ги гледаше отвисоко, през стъклената изпъкнала повърхност на вира, чиято вода се издуваше от напора срещу подпорите на моста. Най-големите пъстърви бяха на дъното. Отначало Ник не ги забеляза. После изведнъж ги видя на дъното на вира — едрите пъстърви с усилие се задържаха сред мътилката от пясък и камъчета, вдигана от бурното течение.

Ник гледаше вира от моста. Денят беше горещ. По течението на реката прелетя синьо рибарче. Той отдавна не беше виждал река и пъстърва. Харесаха му. Когато сянката на птицата се плъзна над реката, зад нея се стрелна голяма пъстърва и сянката й очерта ъгъл; когато изскочи от водата и блесна на слънцето, сянката й изчезна; щом отново се скри под повърхността, сянката сякаш заплува надолу до старото място под моста, където рибата изведнъж се изпъна и увисна с глава срещу течението.

При вида на пъстървата сърцето на Ник замря. Обзе го изцяло старото чувство.

Той се обърна и погледна надолу по течението. Реката се губеше далече, с каменисто дъно, плитчини, големи каменни блокове и дълбок вир при завоя край стръмнината.

Ник се върна по траверсите до мястото, където в пепелта до релсите лежеше вързопът. Беше щастлив. Нагласи и стегна ремъците около вързопа, метна го на гърба, провря ръце през страничните каиши и за да намали тежестта на раменете, опря чело в широкия преден ремък. Вързопът все още тежеше. Тежеше прекалено. Взел в ръка кожения калъф с пръчките, приведен напред, за да пренесе тежестта по-високо на раменете, Ник тръгна по пътя край железопътната линия и остави в жегата зад себе си опожарения град, после свърна между два големи, изранени от огъня хълма и пое нагоре. Вървеше по пътя и усещаше болка от тежестта на вързопа. Боляха го мускулите и денят беше горещ, но Ник се чувствуваше щастлив. Знаеше, че всичко остана назад, необходимостта да мисли, необходимостта да пише и другите необходимости. Всичко е зад гърба му.

От момента, когато слезе от влака и железничарят хвърли вързопа от вратата на фургона, нещата се промениха. Синей беше изгорял, склоновете наоколо почернели и различни, но какво от това. Всичко не можеше да изгори. Беше убеден, че е така. Вървеше по пътя, потен от слънцето, катереше се нагоре, за да пресече веригата от хълмове, която отделяше железопътната линия от гористата равнина.