Читать «Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър» онлайн - страница 3

Стана му неудобно, че зададе такъв въпрос и преди Макомбър да може да отговори, продължи:

— По един или друг начин всички ядем бой. Животът всеки ден ни нанася удари.

„Извъртях го, но пак стана гаф. Боже мой — помисли си той, — какъв съм дипломат.“

— Да, всички ядем бой — съгласи се Макомбър и продължи да гледа настрани. — Много ми е неприятна цялата история с лъва. Нали няма да се разчуе? Искам да кажа, никой няма да научи, нали?

— Имате пред вид да не я разкажа в Матайга клуб? Този път Уилсън го изгледа хладно. Не беше очаквал това. „Бил не само малодушен, но и празноглавец — помисли си той. — А до днес ми беше дори симпатичен. Тия американци — никога не можеш да ги разбереш.“

— Няма — каза Уилсън. — Аз съм професионален ловец. Ние никога не говорим за клиентите си. По този въпрос можете да бъдете спокоен. Но да се изисква това от нас, не е прието.

Току-що беше решил, че ще е по-удобно да се спречкат. Той ще се храни сам, а след това ще чете. Те ще се хранят отделно. До края на това сафари ще се държи с тях хладно и официално. Consideration distinguee, както казват французите. Хиляди пъти по-добре, отколкото да гледа тези блудкави преживявания. Ще обиди Макомбър и отношенията им ще бъдат ясни: ще се държат на разстояние. След като се нахрани, ще може да чете и ще продължи да пие от тяхното уиски. Така казваха, когато някое сафари не върви.

Срещнеш друг бял ловец и го запиташ: „Е, как е?“ — а той отговаря: „О, продължавам да им пия уискито“ — и разбираш, че са започнали да не се търпят.

— Моля да ме извините — каза Макомбър и обърна към него американското си лице, което щеше да си остане младежко до старини. Уилсън забеляза ниско подстриганата коса, хубавите очи, които, вместо да гледат открито, шареха настрани, правилния нос, тънките устни, изящната линия на челюстта. — Извинете, че не съобразих. Има куп неща, които не са ми ясни.

„Няма какво да се прави“ — каза си Уилсън. Той искаше да се спречкат бързо и окончателно, беше го обидил, а глупакът стоеше пред него и се извиняваше. Направи още един опит:

— Не се тревожете, че ще се раздрънкам — каза той. — Нали трябва да си пазя хляба. Затова в Африка жените винаги улучват лъва, а белите мъже никога не побягват.

— Побягнах като заек — съгласи се Макомбър. „Какво можеш да кажеш на човек, който ти отговаря така?“ — чудеше се Уилсън.

Той погледна Макомбър с равнодушните си сини очи, очи на картечар, а другият му се усмихна. Имаше приятна усмивка, но в очите му се четеше колко е засегнат.

— Може би с биволите ще се отсрамя — каза той. — Нали сега е ред да бием биволи?

— Още утре сутрин, ако искате — отвърна Уилсън. Може би не беше прав. Може би точно тъй трябваше да се преглъщат такива неща. С тия американци човек не знае какво да мисли. Макомбър отново му беше симпатичен. Ако можеше да се забрави днешната сутрин. Но това, разбира се, беше невъзможно. Станалото беше наистина неприятно.

— Ето я и мемсахиб — каза той. Тя идваше от палатката си, освежена, весела и прелестна. Овалът на лицето й беше съвършен, толкова съвършен, че човек би могъл да я сметне за глупава. „Но не е глупава — мислеше си Уилсън, — всичко друго, но не и глупава.“