Читать «Триумфалната арка» онлайн - страница 8

Равик запали нова цигара и каза:

— А беше на двадесет и една години.

Вебер изтри с кърпичката си лъскавите капки от мустаците си.

— Вие оперирахте прекрасно. Аз не бих могъл да направя това. Не е ваша вината, че не успяхте да спасите човек, погубен от някой шарлатанин. Какво би станало с нас, ако мислим другояче?

— Да — каза Равик. — Какво би станало с нас?

Вебер прибра кърпичката си.

— След всичко, което сте преживели, би трябвало да сте вече достатъчно закоравял.

— Човек не може никога напълно да закоравее — каза Равик, като го погледна с едва уловима насмешка, — но свиква с много неща.

— Това исках да кажа.

— Да, но с някои неща не свиква никога. Само че това е трудно да се разбере. А колкото до разстройването, да приемем, че се дължи на кафето. И сигурно е така!

— Хубаво беше, нали?

— Много хубаво.

— Аз знам да правя кафе. Предполагах, че ще се нуждаете от него, затова го приготвих сам. Различаваше се от черната вода, която Йожени поднася обикновено, нали?

— Не може и да става сравнение. Вие сте майстор в правенето на кафе.

Вебер влезе в колата си. Запали мотора и се наведе през прозореца:

— Не е ли по-добре все пак да ви откарам? Трябва да сте дяволски уморен.

„Прилича на тюлен — помисли унесено Равик. — На пращящ от здраве тюлен. Но какво ме засяга това? Откъде ми дойде наум? Защо все ме преследва това раздвояване на мисълта?“

— Не съм уморен — каза той. — Кафето ме ободри. Лека нощ, Вебер.

Вебер се засмя. Зъбите му светнаха под черните мустаци.

— Няма да легна сега. Ще поработя в градината. Ще садя лалета и нарциси.

„Лалета и нарциси — помисли Равик. — В спретнати отделни лехи с чисти пясъчни пътечки помежду. Лалета и нарциси — златисторозовият вихър на пролетта.“