Читать «Триумфалната арка» онлайн - страница 5

— Можете да останете — каза той.

— Само минута…

— Можете и да поспите тук. Това е най-лесното. Жената като че не го чу. Бавно, почти несъзнателно поклати глава.

— Би трябвало да ме оставите на улицата. Сега мисля, че не бих могла…

— И аз мисля същото. Може да пренощувате тук. Така ще е най-добре за вас. А утре ще видим какво ще правим.

— Не бих искала… — започна жената, като го погледна.

— Боже мой — каза Равик, — не ми пречите. Не за пръв път някой ще нощува тук, защото няма къде да отиде. Това е хотел за бежанци. Легнете на кревата, а аз ще спя на дивана. Свикнал съм.

— Не, ще си остана, където съм. Достатъчно е да мога да поседя така.

— Добре, както обичате.

Равик свали палтото си и го остави на закачалката. След това взе от леглото едно одеяло и една възглавница и постави стол до дивана. От банята донесе хавлия, която сложи на стола.

— Това мога да ви дам — каза той. — Ако искате, вземете си и пижама. В скрина са. Няма да се занимавам повече с вас. Може да влезете в банята. Аз имам още малко работа тук.

Жената поклати отрицателно глава.

Равик застана пред нея.

— Но трябва да свалите шлифера си — каза той. — Съвсем е мокър. Дайте ми шапката си.

Тя му ги подаде. Той сложи възглавницата в ъгъла на дивана.

— За главата ви. Ето и един стол, за да не паднете, като заспите. — Той премести стола още по-близо до дивана. — Свалете си обувките сега. Съвсем са мокри, разбира се. Така най-лесно ще се простудите! — Той й свали обувките, извади от скрина един чифт вълнени мъжки чорапи и я обу. — Сега ще ви е по-добре: Човек трябва да си създаде удобства и в най-тежките дни. Това е старо войнишко правило.

— Благодаря — каза жената. — Благодаря.

Равик отиде в банята и пусна крана. Водата шурна в умивалника. Той свали връзката си и се погледна разсеяно в огледалото. Изпитателен поглед от дълбоко хлътналите очи; тясно, уморено до смърт лице, на което само очите придаваха още живот; устни, които изпъкваха на фона на бръчките между носа и устата, а малко над дясното око започваше белег, който свършваше някъде в косата.

Мислите му бяха прекъснати от телефонен звън. „По дяволите.“ Той бе забравил за миг всичко. Понякога настъпваха такива минути на пълна забрава. А жената беше все още в съседната стая.

— Идвам! — извика той. — Уплашихте ли се? — После вдигна слушалката. — Какво? Да. Добре. Да, естествено, веднага, да, разбира се, да. Къде? Добре, идвам веднага. Силно, горещо кафе. Да…

Той остави внимателно слушалката и остана да седи още няколко секунди на облегалката на дивана.

— Трябва да изляза — каза той — още сега. Жената стана веднага. Но залитна и се опря на стола.

— Не, не… — Равик се почувства за миг трогнат от покорната й готовност. — Можете да останете. Легнете да поспите. Аз ще отсъствам час-два, не знам колко време точно. Останете тук.

Той облече палтото си. Изведнъж го стрелна една мисъл, но я забрави веднага. Жената сигурно нямаше да открадне нищо. Не изглеждаше такава. Той познаваше много добре тоя тип. А нямаше и нищо особено за крадене.

Беше вече на вратата, когато тя го попита: