Читать «Страх от летене» онлайн - страница 10

Следват войнишкият ботуш във въздуха, черните стени на тунела, хипнотичното клатене на влака, който се изнизва от тунела с дълго и пронизително изсвирване.

Без да каже нито дума, тя слиза на спирка, наречена може би Бивона. Пресича релсите, стъпвайки внимателно, с крака, обути в тесни черни обувки и дебели черни чорапи. Той гледа втренчено след нея, сякаш е Адам, който се чуди как да я нарече. Тогава скача от влака и се втурва подире й. Точно в този момент по успоредния коловоз тръгва дълга товарна композиция, скрива я от погледа му и му препречва пътя. След двадесет и пет товарни вагона тя е изчезнала завинаги.

Ето един сценарий на безцип-ебане. Безцип, видите ли, не защото „дюкяните“ на европейските мъже са повечето с копчета, отколкото с ципове, и не защото героите са така смайващо привлекателни, а защото случката притежава светкавичната сбитост на съня и е лишена от всякакви угризения и от чувство за вина; няма приказки за нейния починал съпруг или за неговата годеница; няма разсъждения; няма въобще никакви приказки. Безцип-ебането е абсолютно чиста работа. То е без всякакви задни помисли. Няма надцакване. Мъжът не „взема“, а жената не „дава“. Никой не се опитва да сложи рога на мъжа или да унижи жената. Никой не се опитва да доказва нещо или да получи нещичко от другия. Безцип-ебането е най-чистата история на света. То е по-голяма рядкост и от еднорог. И на мен не ми се беше случвало никога да срещна такъв. Когато имах усещането, че почти съм успяла, откривах просто кон с картонено образувание или двама клоуни, пъхнати в бутафорен костюм на еднорог. С Алесандро, флорентинския ми приятел, почти се случи. Но той се оказа в крайна сметка само клоун в костюм на еднорог. Разгледай този гоблен, моят живот.

2.

ВСЯКА ЖЕНА ОБОЖАВА ФАШИСТА

Всяка жена обожава фашиста. Ботуш в лицето, брутално жестоко сърце на звяр като теб.

Силвия Плат

В 6 часа сутринта се приземихме на франкфуртското Flughafen и се довлякохме до транзитния салон, който въпреки блясъка и излъскания си под ми навяваше мисли за лагери на смъртта и депортиране. Чакахме цял час, докато боингът презареди. Психоаналитиците седяха вдървено в излетите от плексиглас столове, подредени в непоклатими редици: сиво, жълто, сиво, жълто, сиво, жълто… Монотонните краски се връзваха единствено с безрадостния израз на лицата им.

Повечето мъкнеха скъпи камери и въпреки длъжките им коси, пробни бради, очила с телени рамки (и жени, облечени с приемлив за средната класа бохемски повей: сандали от телешка кожа, мексикански шалове, ковани сребърни бижута) от тях се излъчваше порядъчност. Мрачното излъчване на притворството. То, като се замисля, ме смущаваше най-вече при психоаналитиците. Обстоятелството, че приемаха безапелационно обществения ред. Че имаха полулеви политически убеждения, че подписваха петиции за мир и украсяваха кабинетите си с репродукции на Guernika и че в крайна сметка всичко това беше само камуфлаж. Иначе опреше ли работата до съдбоносни въпроси, като тези за семейството, положението на жените, притока на пари от пациент към доктор, — те мигом ставаха реакционери. Превръщаха се в същите безкомпромисни и себични използвачи, като някогашните социални дарвинисти от викторианската епоха.