Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 96
Емили Бронте
— Ще вечерям в друга стая — заявих. — Нямате ли помещение, което да се нарича гостна?
— Гостна! — И гласът му отекна подигравателно. — Гостна! Не, нямаме никакви гостни. Ако не ви се нрави компанията ни, вървете при господаря, ако пък не харесвате господаря, ние сме налице.
— Тогава ще се кача горе — отвърнах. — Покажете ми някоя стая.
Сложих купичката си върху една табла и сама отидох да донеса още мляко. Човекът стана с недоволен ропот и тръгна пред мен нагоре по стълбището. Качихме се на тавана. От време на време той отваряше по някоя врата и надничаше в стаичките, край които минавахме.
— Ето една стая — рече той накрая и нашироко разтвори една разхлопана врата на панти. — Бива я, колкото да хапне човек малко каша в нея. Ей там, в другия ъгъл, има чувал с жито, съвсем чисто. Ако се боите, че ще изцапате прекрасните си копринени дрехи, постелете кърпичката си върху чувала.
«Стаята» представляваше някакъв килер, силно вмирисан на малц и жито. Различни торби бяха натрупани наоколо, но тъй, че в средата оставаше широко и открито място.
— Слушай бе, човек! — възкликнах, извръщайки се гневно към него. — Това не е място за спане. Искам да видя спалнята си.
— Спалня! — възкликна той с подигравателен тон. — Ще видите всички спални, до една ще ги видите. Ей там е моята.
Той посочи друга една мансардна стаичка, различаваща се от първата с по-оголените си стени и с някакво широко и ниско легло без завеси и с тъмносин юрган, поставено в другия ъгъл.
— За какво ми е потрябвала спалнята ви! — отвърнах. — Предполагам, че господин Хийтклиф не живее на тавана, нали?
— Ах, значи, търсите господин Хийтклиф? — възкликна той, сякаш бе направил някакво ново откритие. — Че защо не казахте така още в началото? Тогава нямаше да си давам тоя труд и щях да ви кажа, че тъкмо неговата стая не можете да видите. Винаги я държи заключена и никой изобщо не влиза в нея освен той самия.
— Прекрасна къща имате, Джоузеф, и много приятни хора живеят в нея — не се стърпях да кажа. — При това, струва ми се, че цялата лудост на света се е съсредоточила и вселила в мозъка ми в деня, в който свързах съдбата си с тези хора! Както и да е, това не е от значение в момента. Има и други стаи. За бога, побързайте и ми дайте възможност да се настаня някъде!
Той остави молбата ми без отговор и тръгна бавно надолу по дървеното стълбище, после спря пред една стая, която по всяка вероятност бе най-хубавата в къщата, съдейки по по-доброто качество на мебелите и от самия начин, по който Джоузеф застана пред вратата. В нея имаше и килим, при това хубав, но шарките му бяха заличени от наслоения прах. Полицата на огнището бе украсена с изрязана и накъдрена хартия, вече почти разкъсана. Имаше и красив дъбов креват с големи тъмночервени завеси от доста скъпа материя и с модерна направа, но те носеха явни белези на немарливо стопанисване — горната им част висеше на гирлянди, откъснати от халките им, а и желязната пръчка, от която висяха, бе извита в дъга и драперията се влачеше по пода. Столовете също бяха повредени, много от тях доста осезателно, и дълбоки дупки обезобразяваха лампериите по стената. Мъчех се да събера достатъчно смелост, за да вляза и се настаня в стаята, но тъкмо тогава моят глупав водач заяви: