Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 92

Слънцето залезе отвъд «Тръшкрос Грейндж», когато се насочихме към полето и по това разбрах, че трябва да беше към шест часа. Моят другар се бави половин час, за да разгледа колкото се може по-добре парка и градините, а вероятно и самата къща, тъй че вече бе тъмно, когато слязохме от конете в постлания с плочи двор на чифлика и бившият ти другар по служба Джоузеф излезе да ни посрещне със свещ в ръка. Той стори това с такава вежливост, която можеше само да го препоръча в очите ми. Първото му действие бе да повдигне свещта до лицето ми, злобно да присвие очи, после да издаде напред долната си устна и да се извърне. След това той взе двата коня и ги поведе към конюшнята, но отново се появи, за да заключи външната врата, сякаш живеехме в някакъв старинен замък.

Хийтклиф остана да поприказва с него, а аз влязох в кухнята — една нечиста и неразтребена дупка. Предполагам, че няма да я познаеш, защото е тъй променена от времето, когато е била поверена на грижите ти. Край огнището стоеше едно грубо дете с яки мускули и мръсни дрехи, с някаква прилика на Катрин в очите и около устата.

«То е законен племенник на Едгар — помислих си — и мой до известна степен. Трябва да се ръкувам с него и — да — трябва да го целуна. Редно е да постигнем разбирателство помежду ни още в самото начало.»

Приближих се, рекох да взема в ръка топчестото му юмруче и казах:

— Как си, милото ми?

То отвърна с някакъв жаргон, който не можах да разбера.

— Ще бъдем ли приятели с тебе, Хертън? — бе следващият ми опит да поведа разговор.

Упорството ми бе възнаградено с една ругатня и със заплаха да насъска Тротлър по мен, ако не «офейкам».

— Хей, Тротлър, момчето ми! — прошепна малкият негодник и събуди някакъв мелез между булдог и друго куче, което лежеше на постелята си в другия ъгъл. — А сега ще се омиташ ли оттук? — заповеднически ме запита то.

Подчиних се, защото ми бе свиден животът. Прекрачих прага, за да дочакам пристигането на другите. От господин Хийтклиф нямаше и следа, а Джоузеф, когото последвах до конюшнята и го замолих да влезем заедно в къщата, се вгледа втренчено в мен, промълви нещо на себе си, смръщи нос и отвърна:

— Мън, мън, мън!… На какво прилича това? Какво е това мънкане? Как да разбера какво искате да кажете?

— Казвам, че искам да дойдете с мен в къщата! — извиках му аз, понеже го помислих за глух, но се отвратих от грубостта му.

— Дума да не става! Имам си друга работа — отвърна той и продължи да си гледа работата, движейки междувременно масивните си челюсти и разглеждайки с върховно презрение лицето и дрехите ми (последните бяха прехубави, но дори и той не би могъл да желае лицето ми да бъде по-тъжно, отколкото беше в момента).

Разходих се из двора, преминах през една вратичка и се насочих към някаква друга врата, на която си позволих да почукам с надеждата някой по-учтив прислужник да ми отвори. Почаках една-две минути и вратата бе отворена от един висок и мършав човек, без шалче на врата и изобщо твърде небрежно облечен. Чертите на лицето му се губеха в гъсти рошави коси, провиснали по раменете, а и очите му също имаха нещо от духа на Катрин, но без следа от тяхната красота.