Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 83

Взех ръката й в моята и й казах да се овладее, защото тя цялата започна да се тресе и не искаше да откъсне поглед от огледалото.

— Никой не се крие там! — упорствувах аз. — Това бяхте вие, госпожо Линтон. До преди малко знаехте това.

— Значи, аз! — уплашено рече тя. — И часовникът тъкмо бие дванадесет! Значи, е вярно! Но това е страшно!

Тя сграбчи с пръсти покривките и закри с тях очи. Опитах се да се измъкна към вратата с намерение да извикам съпруга й, но един пронизителен писък ме върна назад. Шалът бе паднал от рамката на огледалото.

— Но какво има, за бога? — извиках аз. — Кой се държи като страхливец сега? Хайде, съвземете се! Това е огледалото, госпожо Линтон, огледалото е и вие виждате себе си в него, а ето ме и мене, застанала до вас.

Трепереща и смаяна, тя ме държеше здраво, но ужасът, който бе изписан по лицето й, постепенно изчезна. Бледото й лице пламна от срам.

— Боже мой, мислех, че съм си в къщи — рече тя и въздъхна. — Стори ми се, че лежа в стаята си в „Брулени хълмове“. Понеже съм отслабнала, умът ми се разбърка и неволно изпищях. Не говори, но остани при мене. Много ме е страх да заспя. Сънищата ми ме плашат и ужасяват!

— Няма да е лошо добре да се наспите, госпожо — отвърнах аз, — и дано тези страдания ви накарат друг път да не се опитвате да умрете от глад.

— Ах, да можех да бъда в някогашното си легло в старата къща! — продължи тя с горчивина, като кършеше ръце. — И оня вятър да ечи в елите край решетките на прозореца. Нека ме лъхне малко — той иде право от полето, — остави ме веднъж да вдъхна тоя вятър!

Отворих нашироко рамките на прозореца и ги държах тъй няколко секунди, за да я умиря. Студеният вятър нахлу в стаята. Затворих прозореца и се върнах на мястото си. Сега тя лежеше спокойно, но лицето й бе обляно в сълзи. Физическото изтощение бе сразило нейния дух. Нашата буйна Катрин бе заприличала на хленчещо дете.

— Колко време мина, откак се затворих тук? — попита тя, съвземайки се неочаквано.

— Беше привечер в понеделник — отвърнах аз, — а сега е четвъртък през нощта или по-скоро в утрото на петъка.

— Как! Същата седмица? — възкликна тя. — Само толкова малко време?

— Достатъчно дълго, ако човек живее само със студена вода и лошо настроение — забелязах аз.

— Наистина, струва ми се, че са минали дълги, дълги часове — колебливо промълви тя. — Трябва да е минало повече време. Спомням си, че бях в гостната, след като те се скараха, че Едгар ме предизвикваше жестоко и че се втурнах отчаяно в тази стая. Още щом затворих вратата, обви ме пълен мрак и паднах на пода. Не можах да обясня на Едгар колко уверена бях, че ще припадна или че ще полудея, ако той продължава да ме дразни. Не можах да овладея нито езика, нито мислите си, а и той може би не подозираше в какво страшно състояние се намирах — едва можах да се опомня, за да се опитам да избягам от него и от гласа му. Когато се съвзех и почнах отново да чувам и виждам, вече се зазоряваше. Нели, ще ти каже какво мислех, ще ти кажа каква мисъл постоянно ми се натрапваше в главата, докато накрая почнах да се боя за разсъдъка си. Тъй, както бях легнала, опряла глава в крака на масата и едва разграничавайки сивия квадрат на прозореца, аз помислих, че съм затворена в леглото си с дъбовите ламперии в къщи и че сърцето ми се разкъсва от някаква голяма мъка, но каква — не можех да си спомня, когато дойдох на себе си. Замислих се и се мъчех да открия каква бе тая мъка, но най-страшното бе, че изведнъж не можах да си спомня нищичко за последните седем години от живота си! Да, не можех да си спомня, че тия години изобщо са дошли и отминали. Бях дете; току-що бяха погребали баща ми и мъката ми се дължеше на раздялата ми с Хийтклиф, наложена по заповед на Хиндли. За първи път ме оставиха да спя сама и като се събудих от една дрямка, след като бях прекарала цялата нощ в плач, вдигнах ръка, за да разтворя капаците на леглото. Ръката ми се удари в горния край на масата! Прекарах длан по килима и тогава паметта ми изведнъж се възвърна. Доскорошните ми мъки се превърнаха в отчаяние. Не мога да обясня защо се чувствувах тъй ужасно нещастна. Трябва да е било временно разстройство на разума, защото едва ли имаше някаква причина. Но да предположим, че на дванадесет години съм била прокудена насила от „Брулени хълмове“ и откъсната от близките ми — от Хийтклиф, който бе целият смисъл на живота ми по това време — и че съм била превърната изведнъж в госпожа Линтон, господарката на „Тръшкрос Грейндж“ и съпруга на един непознат човек, за да бъда изгнаница и отшелница занапред от всичко, което се заключаваше в предишния ми свят, тогава ще имаш съвсем малка представа за дълбоката бездна, в която тънех! Колкото и да клатиш глава, Нели, ти допринесе за моето объркване. Трябваше да говориш на Едгар, наистина трябваше да му говориш и да го принудиш да ме остави на мира. Ах, цялата горя! Тъй ми се иска да съм навън, на открито. Да можех отново да съм малко момиче, полудиво, дръзко и свободно, и да се смея на болките и мъките, а не да подлудявам от тях! Защо съм тъй променена? Защо кипва тъй страшно кръвта ми само от няколко думи? Сигурна съм, че пак ще дойда на себе си, стига да можех веднъж поне да бъда отново сред ригана, който расте по ония хълмове. Пак разтвори широко прозореца — сложи куките, за да стои отворен. Хайде, бързо! Но защо не се помръдваш?