Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 80

На следното утро не пожела да слезе за закуска и аз отидох да я попитам дали иска да й донеса нещо за ядене. «Не!» — категорично отвърна тя. Повторих същия въпрос на обед и по време на следобедния чай и получих същия отговор. Господин Линтон на свой ред прекарваше времето си в библиотеката и не пожела да узнае какво прави жена му. Изабела и той бяха водили едночасов разговор, в който господарят се бе опитал да изтръгне от нея някоя дума на истинско отвращение към ухажванията на Хийтклиф. Той обаче остана с неясни впечатления от уклончивите й отговори и беше принуден да приключи разпита по незадоволителен начин, като накрая й отправи сериозно предупреждение, че ако поощрява в умопомрачението си своя недостоен ухажор, това би разтрогнало всички родствени връзки между нея и него.“

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

"Докато госпожица Линтон се разхождаше самотна в парка и градината, винаги мълчалива и почти винаги разплакана, брат й се затваряше при книгите си, които изобщо не отваряше. Струваше ми се, че го гложди смътната надежда Катрин да се разкае за поведението си и сама да слезе долу, за да иска извинение и да гледа да се сдобрят. Тя обаче упорито отказваше да се храни, изхождайки навярно от мисълта, че при всяко ядене Едгар се задушава от мъка заради отсъствието й и че само гордостта го възпира да не изтича и се хвърли в нозете й. Аз си гледах домашната работа, убедена, че в стените на „Тръшкрос Грейндж“ се намира само един разумен човек и че това бях аз. Почти не проявих състрадание към госпожицата, нито се опитвах да увещавам господарката си, а и не обръщах голямо внимание на въздишките на господаря, който жадуваше да чуе името на жена си, щом не можеше да чуе гласа й. Реших да оставя събитията да се развиват естествено и макар че това бе досадно бавен процес, накрая започнах да се радвам на първите бегли признаци на развръзка. Поне тъй ми се стори отначало.

На третия ден госпожа Линтон отключи вратата на стаята си и поиска да й донеса вода, понеже бе изпила тая в каната и стъкленицата, а също и купичка с каша, защото мислеше, че умира. Според мен, тая реч бе предназначена за ушите на Едгар. Не й вярвах и никому не споменах за тия нейни думи, но й занесох чай и малко препечен хляб. Тя пи и яде с охота, после отново потъна във възглавницата си, като притискаше ръце една в друга и пъшкаше.

— Ах, ще умра! — възкликна тя. — Ще умра, понеже никой не дава пет пари за мен. Съжалявам, че изядох това. — Малко по-късно я чух да мълви: „Не, няма да умра, той би се зарадвал, той въобще не ме обича — никога няма да му домъчнее за мен!“

— Искате ли нещо, госпожо? — запитах я, все още външно спокойна, въпреки смъртнобледото й лице и особеното й държане.