Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 72

— И мои да бяха, те пак щяха да бъдат твои — каза Хийтклиф. — Изабела Линтон може да е глупава, но тя едва ли е луда. Накратко, да оставим тоя въпрос, както сама предлагаш.

Те престанаха да говорят за това, а Катрин вероятно и престана да мисли по тоя въпрос, но аз бях сигурна, че Хийтклиф често си мислеше за него тая вечер. Виждах го да се усмихва на себе си — по-скоро да се ухилва — и да потъва в зли мисли всеки път, когато се случваше госпожа Линтон да излиза от стаята.

Реших да го наблюдавам при посещенията му. Сърцето ми постоянно ме влечеше на страната на господаря, когото предпочитах пред Катрин — и основателно, струва ми се, защото той бе внимателен, доверчив и почтен, докато тя — за нея не можеше да се каже обратното, но сякаш си позволяваше толкова широки отклонения, че нямах голяма вяра в принципите й и бях още по-малко отзивчива към чувствата й. Надявах се да се случи нещо, което тихомълком да освободи както «Брулени хълмове», така и «Тръшкрос Грейндж» от присъствието на господин Хийтклиф и да ни остави, както бяхме преди пристигането му. За мен неговите посещения бяха непрекъснат кошмар, каквито бяха навярно и за господаря ми. Пребиваването му в «Брулени хълмове» ме потискаше по необясним начин. Струваше ми се, че бог е изоставил тамошната заблудена овца на собствените й грешни пътища и че някакъв зъл звяр броди между нея и кошарата, дебнейки сгоден момент да се нахвърли върху нея и да я унищожи.“

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Случвало се е, като размишлявах сама върху тия неща, да скоча внезапно, обхваната от ужас, да си сложа шапката и да отида да видя какво става в чифлика. Съвестта ми подсказваше, че е мой дълг да го предупредя какво разправят хората за начина, по който живееше, но после си спомнях закоравелите му лоши привички и загубила надежда да мога да му повлияя, отбягвах да влизам в мрачния дом, понеже се съмнявах, че думите ми ще хванат място.

Веднъж, на отиване в Гимъртън, се отбих от пътя си и минах край старата порта. Беше почти по времето, докъдето доведох разказа си, в един ясен и студен следобед, когато земята бе гола, а пътят твърд и сух. Дойдох до един камък, от който пътят се раздвоява от лявата страна към долината — един грубо издялан пясъчник с буквите «Б. Х.», изрязани в северната му страна, «Г» — в източната и «Т. Г.» — в югозападната. Тоя камък служи като указателен стълб за «Тръшкрос Грейндж», «Брулени хълмове» и селото. Слънцето огряваше с жълтата си светлина сивия пясъчник и ми напомняше лятото. Сама не зная защо, но изведнъж в сърцето ми бликнаха спомени от детството. За Хиндли и мен тоя камък бе любимото ни място преди двадесет години. Дълго гледах изгладения от времето каменен блок, после се наведох и видях близо до основата някаква дупка, пълна и сега с камъчета и черупки на охлюви, които обичахме да крием там заедно с други по-лесно загниващи неща. Стори ми се — тъй живо, както в самата действителност, — че виждам моя другар от детските години, седнал върху изсъхналия торф и навел тъмната си четвъртита глава, да гребе пръстта с малък плосък камък. «Бедният Хиндли!» — възкликнах неволно и се сепнах. Очите ми повярваха за момент, че детето вдигна глава и се вгледа право в лицето ми! Видението изчезна мигновено, но веднага ме обзе неудържим копнеж по «Брулени хълмове». Суеверието ме подтикна да се подчиня на тоя порив. «Какво ли пък да е умрял — помислих си — или пък скоро да умре! Не бе ли това някаква поличба?» Колкото наближавах къщата, толкова повече се вълнувах, а когато я зърнах, цялата се разтреперих. Привидението ме бе изпреварило. То беше там и ме гледаше през портата. Това бе първото ми впечатление, като видях едно момченце с кафяви очи и коси на горско джудже да притиска руменото си лице към решетката на вратата. После се досетих, че това трябва да е Хертън, моят Хертън, който не се бе променил чувствително, откакто го бях оставила преди девет месеца.