Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 47

— Ах, госпожице, това не беше честно. Нямате право да ме щипете и аз няма да търпя това.

— Не те и докоснах, лъжла такава! — извика тя, а пръстите й просто я сърбяха да ме ущипе повторно и ушите й бяха почервенели от яд. Тя изобщо не можеше да скрива гнева си и лицето й винаги пламваше.

— А какво е това? — възразих аз и за да я оборя, посочих за доказателство едно несъмнено мораво място по ръката ми.

Тя тупна с крак, поколеба се за миг и после, подтиквана неудържимо от злия дух, който се беше загнездил в нея, ме удари по бузата — силен и палещ шамар, който напълни очите ми със сълзи.

— Катрин, мила Катрин! — намеси се Линтон, силно потресен от тая двойна проява на лъжливост и насилие от страна на неговия идол.

— Напусни стаята, Елен! — повтори тя, треперейки от главата до петите.

Малкият Хертън, който вървеше винаги по петите ми и в момента седеше близо до мен на пода, започна на свой ред да плаче, като видя сълзите ми, после измънка недоволството си от «лошата леля Кати», а това навлече гнева й върху неговата нещастна главичка. Тя го сграбчи за раменете и го раздруса тъй силно, че бедното дете просто посиня, а Едгар, съвсем без да мисли, я хвана за ръцете, за да освободи детето. В същия миг, когато едната й ръка се освободи, изпадналия в почуда млад човек получи такъв шамар от нея, че в никакъв случай не можеше да го вземе за шега. Той се отдръпна смаян. Грабнах Хертън и го занесох в кухнята, без да затварям вратата, защото горях от любопитство да видя как ще уредят възникналия спор. Пребледнял и с тръпнещи устни, оскърбеният посетител се запъти към мястото, дето бе оставил шапката си.

«Добре правиш! — казах на себе си. — Вземи поука и си върви! Бъди благодарен, че можа да видиш нещичко от истинския й нрав.»

— Къде отивате? — запита го Катрин, пристъпвайки към вратата.

Той се дръпна встрани и се опита да мине.

— Не трябва да си отивате! — енергично рече тя.

— Трябва да си вървя и ще си отида! — отвърна той тихо.

— Не! — упорствуваше тя и хвана дръжката. — Още не, Едгар Линтон. Седнете. Няма да ме оставите в това настроение. Ще страдам ужасно през цялата нощ, а не искам да страдам заради вас!

— Нима мога да остана, след като ме ударихте? — попита Линтон.

Катрин не продума.

— Накарахте ме да се боя и срамувам от вас — продължи той. — Няма вече да идвам тук.

Очите й започнаха да блестят, а клепачите й затрептяха.

— При това преднамерено казахте една неистина — добави той.

— Не! — извика тя, когато можа да проговори. — Нищо не направих преднамерено. Добре, вървете си, щом искате. Хайде, махайте се! А сега ще се наплача, та да ми призлее от плач.

Тя се строполи на колене до един стол и здравата се разплака. Едгар не се отказа от намерението си и тръгна, но се позабави, като излезе на двора. Реших да го окуража.

— Госпожицата е ужасно своенравна, господине — рекох му аз. — По-лоша е и от разглезено дете. Качете се на коня и си вървете, защото иначе нарочно ще й прилошее, само и само да ни нажали.