Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 20

Още преди да стигна до края на градината, стопанинът на къщата ми извика да спра и предложи да ме придружи през полето. Добре стана, че той предложи това, защото цялото теме на хълма приличаше на развълнуван бял океан, но гребените на вълните и падините между тях не сочеха съответни възвишения и падини по терена. Във всеки случай много трапища бяха запълнени догоре със сняг и редиците от могили, образувани от отпадъците на каменните кариери, бяха заличени от картата, която се бе отпечатала в ума ми след вчерашната разходка. От едната страна на пътя бях забелязал, отдалечени на шест до седем ярда един от друг, цяла редица изправени камъни, стигащи чак до другия край на пустото поле. Бяха ги поставили и варосали, за да служат като пътеводители в тъмнината, а също и когато някой подобен на тоя снеговалеж се случеше да изравни дълбоките блата от двете страни с по-твърдата пътека в средата; но като изключим по някоя по-тъмна точка, издигаща се тук-там, от тия камъни не бе останала дори и следа и моят спътник трябваше често да ме предупреждава да се движа малко по-надясно или по-наляво, и то когато ми се струваше, че следвам правилно извивките на пътя.

Разменихме само няколко думи, докато вървяхме. Той спря пред входа на Тръшкрос парк и каза, че едва ли ще сбъркам пътя оттук нататък. Сбогувахме се само с кратък поклон и аз тръгнах напред, осланяйки се единствено на собствените си сили, защото още никой не живееше в къщичката на пазача. Разстоянието от входа на парка до „Тръшкрос Грейндж“ е две мили; предполагам, че успях да ги направя четири поради това, че се губех между дърветата и потъвах до гуша в снега — една неприятност, която може да бъде оценена правилно само от онзи, който е изпадал в подобно положение. Във всеки случай не знам колко съм се лутал, но часовникът удари дванадесет пъти, когато влизах в къщата, а това прави точно по миля на час за обикновения път от „Брулени хълмове“.

Моята икономка и нейните сателити се втурнаха да ме посрещнат и почнаха развълнувано да ме уверяват, че вече не вярвали да ме видят отново. Всеки предполагал, че съм загинал предната нощ и всички се питали как да започнат издирването на тялото ми. Казах им да млъкнат сега, щом виждат, че съм се върнал, после се затътрих нагоре, съвсем вцепенен от умора. Преоблякох се и след като се разхождах насам-натам из стаята около половин час, за да възстановя топлината на тялото си, прибрах се в работната си стая по-немощен и от малко коте — дори прекалено преуморен, за да мога да се радвам на веселия огън и на димящата чаша кафе, която прислужницата бе приготвила за мен.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Колко сме суетни и непостоянни! Аз, който бях решил да страня от обществото и бях благодарен на щастливата си звезда, задето най-сетне попаднах в едно място, където общуването с хора бе почти невъзможно — аз, безволевият окаяник, след като упорствувах до здрач в борбата си със самотата и лошото настроение, трябваше накрая да се предам; и когато госпожа Дийн ми донесе вечерята, аз я помолих да остане, докато се храня, под предлог, че искам да се осведомя за нуждите на домакинството ми, надявайки се от сърце, че тя ще се окаже истинска бъбрица и ще може да ме оживи с приказките си или пък да ме приспи.