Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 16

— Пуснете ме, пуснете ме да вляза!

— Кой вика? — запитах аз, опитвайки се в същото време да се освободя.

— Катрин Линтон — отвърна треперещият глас. (Защо ли си спомних именно Линтон? За всяко Линтон бях прочел на двадесет места името Ърншоу.)

— Дойдох си у дома. Бях се загубила в пустото поле. Докато слушах тия думи, едно детско лице се открои неясно през стъклото на прозореца. Страхът ме направи жесток; и като се уверих колко безполезни са усилията ми да се освободя от това същество, дръпнах китката му към счупения ръб на стъклото и я разтърках насам-натам, докато шурна надолу кръв и накваси завивките на леглото.

— Пуснете ме да вляза! — пак проплака малкото същество.

То продължаваше упорито да стиска ръката ми и ме подлудяваше от страх.

— Как да те пусна! — казах накрая. — Първо ти ме пусни, ако искаш да те пусна вътре.

Пръстите се поотпуснаха, а аз изтеглих ръка през дупката, набързо натрупах книгите пред отвора и запуших уши, за да не слушам отчаяния зов. Трябва да съм държал ушите си запушени към четвърт час; но в същия миг, когато отново нададох ухо, пак дочух тъжното вайкане.

— Махай се! — викнах аз. — Няма да те пусна да влезеш, та ако ще и двайсет години да ме молиш.

— Има вече двайсет години — заоплаква се гласът. — Двайсет години… От двайсет години съм изоставено дете!

При тия думи дочух леко драскане отвън и натрупаните книги се размърдаха, сякаш някой ги бутна напред. Опитах се да скоча, но не можах да се помръдна от мястото си и високо изкрещях в пристъп на страх. Смутих се, като разбрах, че не бях извикал само насън. Някой се приближаваше с бързи стъпки към вратата на стаята ми, разтвори я с енергичен тласък и малка светлинна заблещука през квадратите в горния край на леглото. Все още седях разтреперан в завивките и започнах да изтривам потта от челото си. Неканеният гост сякаш се колебаеше и промълви нещо на себе си. Накрая той запита почти шепнешком дали има някой в стаята, като явно не очакваше отговор. Реших, че ще сторя най-добре да издам присъствието си, защото познах Хийтклиф по гласа и се опасявах, че ще почне да търси навред, ако мълча. Именно с това намерение се обърнах и отворих капаците. Няма скоро да забравя как му подействува тази моя постъпка.

Хийтклиф стоеше по риза и панталони близо до вратата с капеща свещ в ръка, а лицето му бе по-бяло от стената зад него. При първото изскърцване на дъбовите дъски той се сепна, сякаш бе разтърсен от електрически ток. Свещта отскочи от ръцете му и падна на няколко стъпки пред него, а той бе тъй развълнуван, че едва можа да я вдигне.

— Аз съм вашият гостенин, господине — обадих се в желанието си да му спестя унижението, че е разкрил страхливостта си. — Имах нещастието да извикам в съня си поради ужасен кошмар. Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Ах, дявол да ви вземе, господин Локууд! Бих искал да сте в… — започна домакинът и остави свещта върху един стол, понеже не беше в състояние да я държи спокойно. — И кой ви настани в тая стая? — продължи той, забивайки нокти в дланите си и стискайки зъби, за да възпре треперенето на челюстите си. — Кой ви вкара тук? Иде ми да го изхвърля още сега от къщата!